Българите в Османската империя
Исторически преглед
3.1. Основаване на българската държава, борби с Византия, роля в европейската политика - VІІ-ІХ век
Северите и седем други славянски племена на север от Стара планина до Дунава създали свой племенен съюз и упорито отблъсквали опитите на Византия да възстанови властта си в Мизия. Прабългарите на Аспарух, заселили се при устието на р. Дунав, също имали за главен противник Византийската империя. Те често й „причинявали страшни щети". Нападенията на прабългарите били толкова голямо зло за Византия, че през лятото на 680 г. лично император Константин IV оглавил голям поход срещу тях по суша и море. Войските му нахлули в земите на север от Дунав. Византийските автори разказват, че прабългарите не се решили да влязат в сражение и се оттеглили в укрепленията си. Три-четири дни и двете войски стояли една срещу друга, без да предприемат каквито и да е действия. Императорът, който страдал от подагра, напуснал лагера и с пет кораба заминал за Месемврия (Несебър) да се лекува. Сред войската му се пуснал слух, че той бяга, и тя, без да влезе в сражение, започнала панически да отстъпва. Прабългарите излезли от укрепленията си, избили и ранили мнозина, нахлули в Добруджа, стигнали до Одесос (Варна) и завзели земите до Стара планина.
Войната продължила и през 681 г., вече на юг от Стара планина. Станало ясно, че победата при Онгъла не е случайна, и империята била принудена да признае новата държава, дори се задължила да й плаща годишен данък. През лятото на 681 г. „за срам на ромеите" бил сключен мирен договор, който бил първото международно признание за България.
Славянобългарският съюз се изградил при пълно зачитане на териториалната обособеност и племенното самоуправление на двете основни етнически групи. В хрониките територията, населена с прабългари, се назовава България, а околните земи, населени предимно от славяни, са наречени Славинии. Начело на държавата стоял вождът на прабългарите хан Аспарух (680—700). За столица била определена Плиска. Хан Аспарух загинал в сражение с хазарите през 700 г. Той бил не само велик воин, но и държавник.
В началото на VІІІ в.. властта поел хан Тервел (700—721), син на Аспарух. През 704 г. сваленият византийски император Юстиниан ІІ, заточен на Кримския полуостров, помолил „Тервел, господаря на България", за помощ. С петнадесет хилядна войска Тервел помогнал на Юстиниан да влезе в Константинопол и да си върне престола. Българският хан бил приет тържествено в двореца на византийските императори, увенчали го с кесарска корона, а на раменете му сложили императорска мантия. Двамата владетели, седнали на специални тронове, приели парада на войските. Тервел и бойците му получили много дарове в злато, сребро и дрехи, а България — областта Загоре на юг от Стара планина.
Само три години по-късно (708) Юстиниан II нарушил мира, като се опитал да си възвърне подарените земи. Но при Анхиало българите разбили ромеите. Императорът през 711 г. отново бил свален от престола и пак трябвало да моли за помощ хана на българите.
Разкъсвана от вътрешни междуособици, Византия била принудена да сключи нов мирен договор с България през 716 г. С него българските територии се разширявали до Странджа. Империята се задължавала да плаща годишен данък в златоткани платове и червени кожи. Двете страни се уговорили да си предават взаимно политическите бегълци. Стоките, които преминавали през границата, трябвало да имат пломби и печат, иначе се изземвали в полза на хазната.
След Тервел българският престол заели Комерсий (721—738) и Севар (738—753), последните представители на рода Дуло. През 753 г., най-вероятно чрез преврат, властта поел Кормисош (753—756). Започнал период на борби за престола и отслабване на ханската власт — за 15 години се сменили седем владетели. В същото време Византия укрепнала и преценила, че е дошъл моментът да се разправи с България. Организирала девет похода (първият след 756 г., последният през 775 г.) по суша и море. Тези експедиции държали България в постоянно напрежение, но неуспехът на последния поход станал причина за смъртта на император Константин V. При хановете Телериг (768—777) и Кардам (777—803) върховната власт укрепнала, византийските шпиони били хитроумно изловени и България минала в настъпление на юг от Стара планина.
В началото на IX в. на ханския престол се възкачил Крум (803—814), родоначалник на нова династия, към която принадлежат най-забележитедните владетели от Първото българско царство. Той се възползвал от разгрома на Аварския хаганат под ударите на франките и завладял част от неговата територия, населена със славяни и прабългари. Не забравил и славяните в южната част на Балканския полуостров. Превзел стратегическата крепост Средец (София) и се установил в центъра на Балканите. Това бил твърде тежък удар за Византия. През май 811 г. император Никифор I нахлул с шестдесет хилядна войска в българските земи, превзел и опожарил столицата Плиска. В това време хан Крум не бездействал — наел аварски отряди, събрал много славяни, въоръжил дори жените. С многобройната си войска завардил старопланинските проходи. Победителите тръгнали да се прибират през Върбишкия проход, натоварени с плячка. Призори на 26 юли 811 г. Крумовите войски нападнали стана на византийците — „погубена била цялата ромейска мощ", убили и императора. Черепът му бил обкован със сребро и с тази чаша Крум пил наздравица за победата. Военните действия се пренесли на юг от Стара планина. През 813 г. българите стигнали под стените на Цариград. Започнали преговори за мир, но византийският император Лъв V се опитал с измама да убие българския хан. По чудо Крум останал жив. Коварството на византийците било жестоко наказано — почти всички градове и крепости от Цариград до Одрин били сринати. За да държи византийците в постоянна тревога, още през късната есен на 813 г. Крум изпратил тридесет хилядна войска — „цяла в желязо" — в Тракия. Едновременно с това започнал грандиозни приготовления за нов поход срещу Цариград — само колите за обоза били 5000. В разгара на подготовката, на 13 април 814 г., хан Крум неочаквано починал. Българите загубили могъщ владетел, а византийците си отдъхнали. Настъпателната политика на България продължила и при сина на хан Крум — Омуртаг (814—831). През 815 г. между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор, с който към България била присъединена голяма част от Тракия. И двете страни толкова много искали мира, че българските пратеници се заклели по християнски обичай — пред кръста и евангелието, а византийският император — според езическия: изливал вода от чаша, обръщал конски седла, пипал тройна юзда и вдигал стиска трева над главата си.
Омуртаг водил победни войни с Хазарския хаганат на североизток и успял да установи границата до Днепър. Водил преговори с франките заради отлепилите се от държавата славяни. Накрая със сила ги присъединил. Договорът между България и Франкската империя бил потвърден при наследника на Омуртаг, третия му син Маламир (831—836). Новият хан разширил владенията в Тракия. А хан Пресиан (836— 852), внук на Омуртаг, завладял обширни земи в Македония и Беломорието. Така, в резултат на усилията на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан, през първата половина на IX в. България събрала в границите си всички славяни от българската група и се изравнила по сила с най-великите европейски държави — Византия и Франкската империя.
3.2. Покръстване на българите
В средата на IX в. България се простирала от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до днешна Албания и включвала повечето славяни от българската група. Но това не било достатъчно да гарантира трайността на държавата — липсвало й вътрешно единство. Имало българска държава, но нямало български народ. Славяни и прабългари пазели различните си вярвания, различния си бит и култура. Въпреки мощта си, и в междудържавните отношения България била третирана неравностойно — смятали я за страна на езичници и варвари.
Новият владетел Борис (852—889) осъзнал необходимостта от приемането на християнството, но първо трябвало да реши един друг, не по-маловажен въпрос — към кой от двата тогавашни християнски центъра да се обърне — към Рим или към Цариград. Въпросът не бил само религиозен, а и политически, и първото условие било самостоятелното църковно управление. Но събитията не предоставили на Борис време за самостоятелен избор. През 863 г. византийците отново нахлули в Тракия и разгромили войските му. Нещастията не свършвали с това — в България върлували болести, годината била неплодородна. 40-дневен земетръс допълвал картината на безизходност. Като условие за сключване на .дълбок мир" Византия поискала българите да разтрогнат съюза си с Немското кралство и да приемат християнството от Цариград. Борис нямал избор. За гаранция покръстили българските пратеници в Цариград. В началото на 864 г. те се завърнали в Плиска, придружени от един епископ и много свещеници. Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството и приближените си. Българският владетел приел името на своя кръстник — византийския император Михаил, и славянската титла княз.
Византийските духовници плъзнали из села и градове да налагат, често пъти насила, новата вяра. Проповедите на неразбираемия гръцки език не достигали до умовете и сърцата на хората. Покръстването се смятало и за подчинение на Византия. Недоволството прерастнало в открит бунт. Метежници от всичките десет комитата се насочили към Плиска с намерение да отстранят от трона "отстъпника от бащината чест и слава". Борис-Михаил обаче успял да разгроми противниците си. Обикновените хора пуснал свободно по домовете им, но петдесет и два болярски рода били изтребени.
Не бил решен и въпросът за уредбата на българската църква. В Цариград отказали да удовлетворят желанието на Борис-Михаил за самостоятелна църква. Затова още през 866 г. той се обърнал със същото искане към Рим. След дълги преговори се убедил, че и от там няма да получи желаното. И въпреки че в България се било настанило латинско духовенство след изгонването на гръцкото, отнесъл въпроса до Вселенския събор, свикан в Цариград през 869 г. На извънредно заседание на 4 март 870 г. представителите на всички християнски центрове — Рим, Цариград, Антиохия, Александрия и Йерусалим, решили българската църква да бъде независима (автокефална) под върховенството на Цариградската патриаршия.
3.3. Езическата реакция
През 889 г. Борис I се оттеглил от престола и се покалугерил. Княз станал най-големият му син Владимир-Расате (889—893), който “далеч отстъпвал на баща си по енергия". Нещо повече — сближил се отново с немския крал и се опитал да възстанови езичеството. Борис и този път действал решително — през есента на 893 г. напуснал манастира, „отново препасал военния пояс" и опрян на верните си боляри, отстранил Владимир от трона. Наказал го жестоко — наредил да бъде ослепен. Скоро след това свикал народен събор. За български владетел бил обявен третият син на Борис — Симеон. За да се изтъкне окончателното скъсване с езичеството, столицата била преместена от Плиска в Преслав. Княз Борис I починал на 2 май 907 г. и незабавно бил канонизиран, включен в пантеона на българските светци.
3.5.Златният век на Симеон Велики – разцвет на политическото, икономическото и културното могъщество на България.
Симеон бил отгледан и възпитан според християнската традиция. Едва 13-14-годишен го изпратили да учи в Цариградската Магнаурска школа и получил блестящо образование, наричали го дори „полугрък". Княз Борис го готвел за глава на българската църква, но съдбата решила друго. През есента на 893 г., след свалянето на Владимир от престола, за български владетел бил обявен Симеон. Още в първото десетилетие от Симеоновото царуване, въпреки че се стремяла да залази мира, България била принудена да воюва с Византия (894—896; 896—899; 904). Конфликтите били предизвикани от империята и завършвали или с възстановяване на старото положение (например след преместването на тържището от Цариград в Солун), или с териториални придобивки за България. През 904 г. с мирен договор Византия признала по-голямата част от българските завоевания и се задължила да плаща годишен данък на България.
Отношенията между България и Византия се променили коренно след смъртта на император Лъв VI. Империята търпяла неуспехи във войните с арабите. Създали се благоприятни възможности за налагането на българска военно-политическа хегемония на Балканския полуостров. Престолонаследникът Константин VII Багрянородни бил малолетен. От негово име управлявал чичо му Александър. Той се отнесъл грубо към българското пратеничество, дошло да поднови мирния договор. В отговор многобройни български войски обсадили Цариград през август 913 г. Скоро двете страни се споразумяли, по-точно империята била принудена да отстъпи. Във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благословил царската титла на българския владетел. Българския духовен глава получил патриаршески сан. Уговорен бил и брак на една от Симеоновите дъщери с Константин VII. Така пред Симеон се очертала перспективата да стане регент и съимператор на малолетния си зет. Много от византийските аристократи сметнали договора за унизителен, свалили регентството, поставили друго, начело със Зоя, императрицата-майка. Създали силна антибългарска коалиция с печенеги, унгарци и сърби и военните действия били възобновени. Решителното сражение станало край река Ахелой на 20 август 917 г. Византийската армия била обкръжена и поголовно избита. През 918 г. Симеон се самопровъзгласил за „император на ромеите". Това бил нов сериозен удар върху престижа на Византия.
Последното десетилетие от царуването на Симеон било изпълнено с непрекъснати войни с Византия, сърбите, печенегите и хърватите. Най-често като оръдие на византийската дипломация била използвана Сърбия, докато през 924 г. българските войски я ликвидирали.
При цар Симеон Велики българската територия се разпростряла до три морета —- Черно, Бяло и Адриатическо. Симеон имал амбицията да превземе Цариград и да седне на трона на византийските императори, но сърдечен удар прекъснал жизнения му път на 27 май 927 г.
Цар Симеон Велики създава модела на славянското царство, приет и от други славянски страни. От 913 г. българският владетел е цар (император), равен на византийския, малко по-къс-но българският първосвещенник получава най-високата титла — патриарх. Другите славянски държави след векове се домогват до това положение.
Цар Симеон Велики е създател не само на една империя, но и на нова цивилизация — славянската. Затова неговото царуване е известно и като Златен век на българската култура. Изграждането на тази култура започнало още с приемането на християнството — нова архитектура (църкви, манастири), нови закони (превод от гръцки и изработване на български — „Закон за съдене на хората"), с въвеждането на славянския език в богослужението.
В „Шестоднев" Йоан Екзарх описва почудата на обикновения човек, успял да зърне великолепието на Преслав: „А като влезе в двореца (Вътрешния град) и като види високите палата и църквите, богато украсени с камъни, дърво и багри, а отвътре пък с мрамор и мед, сребро и злато, така и не знае с какво да ги сравни..."
3.6. Времена на разпад. Падане на България под византийска власт
След неочакваната смърт на цар Симеон на престола се възкачил вторият му син Петър. Той сключил 30-годишен мирен договор с Византия (927). Ромеите отстъпили голяма част от завоюваните от Симеон територии, задължили се да плащат годишен данък на България, признали титлата цар на нейния владетел и патриаршеския сан на първосвещеника й. Петър се оженил за Мария, внучка на византийския император Роман Лакапин. За първи път ромеите нарушили старото си правило да не дават своите принцеси за жени на „варварски" владетели.
Сред българските боляри имало и недоволни от мира с Византия. Те се надигнали срещу цар Петър, водени от по-малкия Симеонов син Иван (928), а през 930 г. от първородния — Михаил. И двата бунта завършили без успех. Но възползвайки се от междуособиците, надигнали глава съседните народи, държани в покорство при Симеон.
През втората половина на Х в. се въздигнала нова сила в Източна Европа — Киевска Рус.
С много подаръци и обещания Византия склонила киевския княз Светослав да нападне България. През 968 г. 60 хиляди руси разбили 30-хилядната българска войска, обсадили я в Дръстър (Силистра) и превзели 80 крепости. Но Светослав трябвало да се върне, тъй като печенегите обсадили Киев, вероятно под давление на българската дипломация.
През 969 г. руските войски отново преминали Дунав. Българската армия побягнала при първото сражение. Цар Петър, опечален от неуспеха, се разболял тежко. Починал на 30 януари 970 г.
През 969 г. русите завладели Преслав и Североизточна България. Четимата синове на управителя на Средецка област комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули, се обявили за продължители на българската държавност.
Югозападните български земи запазили независимостта си и под управлението на комито-пулите след смъртта на Йоан Цимисхи започнали активни военни действия срещу Византия. През 976 г. била освободена цяла България.
В началото на XI в. обаче византийците предприели настъпление на широк фронт срещу България. През 1001 г. завладели повторно Преслав и североизточните български земи. В следващите години след героична отбрана паднали и много силни крепости — Видин се съпротивлявал осем месеца.
Развръзката се очертала през 1014 г. С голяма армия Василий II се отправил към България. Бил възпрян в тясната клисура на Беласица край село Ключ. Византийците обаче намерили обходен път, обкръжили българската войска и въпреки безмерната й храброст я разбили. По заповед на Василий П заловените 15 000 български войници били ослепени, като на сто души оставили един едноок за водач. При вида на това трагично шествие Самуил получил сърдечен удар и два дни по-късно починал — б октомври 1014 г.
Новият владетел Гаврил Радомир (1014—1015) не успял да възпре византийците. Не се справил и с предателството сред българската аристокрация. Сам царят бил убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (1015—1018), който незабавно заел престола и подновил героичната борба с Византия. Последният владетел от Първото българско царство загинал под стените на Драч (1018). Царското семейство било отведено в Цариград. Така, въпреки че близо пет десетилетия водила епични борби за всяка педя родна земя, България загубила своята независимост.
3.7.Богомилство
Протестът срещу засилващия се феодален гнет бил изразен в учението на живелия по времето на цар Петър поп Богомил, наречено богомилство. Неговите последователи смятали, че „всичко, което се намира на земята", целият видим свят и човекът, са творение на дявола. Само човешката душа е Божие дело. „Като хулят богатите, (богомилите) учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините, укоряват болярите."
Богомилите смятали, че няма нужда от духовенство. Извършвали богослужението на открито, защото смятали, че Бог е навсякъде. Отричали богатството и възхвалявали бедността; обявявали се срещу войната и експлоатацията. Живеели в общини — братства, ръководени от дедец
Последователите на поп Богомил били постоянно анатемосвани от официалната църква, преследвани и затваряни от царската власт. Но идеите им не били изкоренени. следващите векове дори се разпространили виталия. Франция, Сърбия, Босна, Русия.
3.8. Възстановяване на българската държава. Третия кръстоносен поход. Латинската империя. Унията с Рим. Залезът на Асеневци
Последните десетилетия на XII век били трудни за Византия — на източната й граница в Мала Азия се появили селджукските турци, норманите от Южна Италия завладели Солун, а честите набези на кумани и на унгарци били не по-малка напаст. През 1185 г., след като българите били обложени с извънреден данък, настъпило брожение. А по признанието на византийския хронист Никита Хониат българите „поначало се държали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостили от крепостите си, които били твърде многобройни и стърчали на отвесни скали". Двамата братя Теодор и Асен, търновски боляри, оглавили народното недоволство. През есента на 1185 г., при освещаването на църквата „Св. Димитър" в Търново, пред стеклия се народ те провъзгласили българската независимост. Монахът Василий, след като бил ръкоположен за български архиепископ, коронясал по-стария брат Теодор за български цар (1185—1190). Новият владетел приел името Петър и сложил знаците на царската власт — златна коронаи червени ботуши. Търново станало новата българска столица.
Българските войски завладели „градчетата и населените места оттатък Хемус", преминали в Тракия и дори разгромили армията на византийския пълководец Йоан Кантакузин. През лятото на 1186 г. византийският император Исак II Ангел с многобройна войска нахлул в Северна България. Въстаниците се изтеглили отвъд Дунав, а императорът се задоволил да опожари снопите от пожънатите ниви и смятайки, че е потушил бунта, се завърнал в Цариград.
Триумфът бил привиден. Българските войски се завърнали с многобройни помощни отряди от кумани, освободили окончателно Северна България и предприели настъпление в Тракия. Действията се ръководели от по-младия брат Асен — смел и „извънредно съобразителен" войн. През пролетта на 1187 г. Исак Ангел обсадил Ловеч, където била съсредоточена българската войска. Тримесечната обсада приключила без успех и ромеите били принудени да сключат мирен договор. Така възобновената българска държава получила международно признание.
През 1189 г. на Балканския полуостров се появили войските на Третия кръстоносен поход, предвождали от немския император Фридрих I Барбароса. Петър и Асен побързали да предложат на рицарите 40-хилядна армия в евентуалния им конфликт с Византия, като в замяна поискали „императорската корона на гръцкото кралство". Недоразуменията между ромеи и кръстоносци обаче били преодоляни и Византия решила да накаже българите. С многобройна войска Исак Ангел отново преминал Стара планина и обсадил Търново. Но мълвата за идващите на помощ кумани го накарала да отстъпи безславно. В Тревненския проход българите устроили засада и нанесли тежко поражение на нашествениците. С цената на много изпотъпкани ромейски войници Исак Ангел бил спасен от придворните му. Несметни съкровища, дори знаците на императорската власт — пирамидалната корона и императорският кръст, станали плячка на българите
От тримата братя Асеневци първите двама Асен и Петър загинали рано от заговори. Третият от братята, които оглавили освободителната борба на българския народ, се казвал Йоан — в историята останал като Калоян (Хубавия, Добрия Йоан). Веднага след възцаряването си (1197) се заел да обуздае болярските интриги и укрепил централната власт. Изградил антивизантийски съюз, като привлякъл самостоятелния струмишки болярин Добромир Хриз, управителя на Родопската област Йоан Спиридонаки и дори врага на семейството си Иванко, поставен от византийците за управител на Пловдивската област. Възстановел голяма част от старите български владения. Но Византия не признала царската му титла и той решил да използва интереса на римския папа Инокентий III към България. Още през 1199 г. католическият първосвещенник изпратил послание до българския владетел с предложение да признае върховенството на Римо-католическата църква. Три години по-късно, след като не можел вече да се надява на Византия, Калоян отговорил на Инокентий III, като поставил категорично условие: „Първо молим от Римската църква корона и достойнство, според както имаха нашите стари царе." През 1204 г. била сключена църковна уния — българите признали върховенството на папата, без да променят православните си обреди. На 7 ноември 1204 г. в Търново папският пратеник Лъв помазал архиепископ Василий за примас, сан, който бил припознаван от българите като патриаршески. На следния ден Калоян получил папската благословия, корона, скиптър и знаме. Лъв го провъзгласил за крал (гех), титла, която с мълчаливото съгласие на Инокентий Ш била смятана за царска (императорска).
БЪЛГАРИЯ И ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ Междувременно на Балканите станали големи промени. На 13 април 1204 г. Цариград бил превзет от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход и Византийската империя рухнала. На нейно място Кръстоносците създали Латинската цариградска империя. Калоян предложил съюз и мир на рицарите срещу признаване на царското му достойнство, но отговорите им били надменни и предизвикателни. Неочаквано българският владетел намерил други съюзници. Гръцката аристокрация в Тракия, недоволна от властта на кръстоносците, се обърнала за помощ към Калоян — срещу свободата си те му предложили да го почитат за свой император и господар.
В началото на 1205 г. византийците в Тракия вдигнали бунт и овладяли Одрин, Арка-диопол, Димотика. Изненадан от събитията, латинският император Балдуин Фландърски събрал наличните войски и се отправил към непокорните градове. Там вече бил и Калоян с многобройна войска. Решителното сражение станало на 14 април 1205 г. при Одрин. Непобедимата дотогава рицарска армия била обкръжена, а императорът — пленен. Мощта на Латинската империя била прекършена. Но ромеите се отметнали от съюза с българите — те дори не отговорили крепостните порти на Одрин пред българските войски. Калоян овладял Сяр и Пловдив, а през пролетта на 1206 г. отново нахлул в Тракия — превзел и разрушил много градове и крепости, а византийските им жители заселил край Дунав.
През лятото на 1207 г. новият латински император Анри и солунският крал Бонифа-ций Монфератски се споразумяли за съвместна война срещу България. Но на 4 септември Бонифаций загинал от българска стрела. В края на месеца Калоян обсадил Солун с войска, която била „повече от пясъка в морето". Преди решителната битка българският цар бил убит в палатката си от куманския воевода Манастър ( октомври 1207 г.). Тялото му било пренесено в Търново и погребано в църквата „Св. 40 мъченици".
След Калоян се възцарил узурпатора Борил, племенник на Калоян, той се оженил за неговата вдовица и управлявал 10 години. Това е период на упадък на България. След Калоян Асеневци нямат толкова изявен представител, значими в този период са Иван Асен, син на стария Асен, възцарил сев България с руска помощ, но приет радосно от народа и болярите и Иван Александър прочут със своите династични бракове и отказа да сключи съюз срещу турците с Византия, оказал се съдбовен за целия полуостров.
3.9. В сянката на Азия
След смъртта на Иван Александър търновския престол наследил двадесетгодишният Иван Шишман (1371—1395), а във Видин самовластен господар бил брат му Иван Срацимир (1356—1396). Продължавала да съществува като напълно самостоятелна държава и Добруджанското деспотство на Добротица. Така фактически имало три отделни части на българската държава. Самостоятелните владетели от Средна Македония Вълкашин и Углеша се опитали да прогонят турците. Войската им от българи, сърби и византийци проникнала в Източна Тракия и се насочила към Одрин. Но при Черномен на 26 септември 1371 г. била разгромена, а те паднали посечени в битката.
Предвождали от султан Мурад, турците завладяли Самоков, Ихтиман, югозападните български земи и Битоля. Ето как описва тези нещастия светогорският монах Исай Серски: „Измаилтяните се пръснаха и пролетяха по цялата земя... Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, смърт не-сретна ги покоси, защото изгинаха от глад... И наистина тогава живите облажава-ха по^рано умрелите." Отчаяно се съпротивлявали крепостите Ямбол (от ранна пролет до средата на лятото), Раковица, Цепина (9 месеца), Станимака.Иван Шишман останал сам срещу страшния враг и бил принуден да се признае за васал на султана. Но унижението му не свършило дотук — трябвало да даде сестра си Кера Тамара за съпруга на Мурат. Българският народ и църквата ни я величаят като „обрученица ради рода българского". Този брак осигурил десетгодишно примирие. Турците върнали крепостите Ихтиман и Самоков.
Но турците отново настъпили. След упорита съпротива през 1385 г. паднала София, завзети били Ниш и Пирот. Турците се врязали между България и Сърбия. Пред възникналата опасност сръбският княз Лазар създал балкански съюз, като привлякъл Иван Шишман и босненския крал Твърдо. Обединените християнски сили нанесли при Плочник (1387) първото сериозно поражение на турците, но останалите балкански държави не се присъединили. В битката при Косово поле в днешно Косово в Югославия, Лазар дал последен отпор на турците и двамата предводители – Мурат и Лазар загинали в боя според легендите в двубой.
През пролетта на 1393 г. Баязид, син на Мурад обсадил Търново. В същото време Иван Шишман бил в Никопол, за да настоява пред унгарския крал за съвместни действия срещу общия враг. Три месеца българската престолнина устоява на страшните пристъпи. През една от страничните врати турците успяват да проникнат на Царевец. Чрез измама турците събрали всички по първи тьрновци, сто и десет на брой, и ги съсекли. Видните търновски родове били заточени в Анадола. Патриархът Евтимий, българският мъченик и герой, бил отведен в Бачково. С трепереща ръка Григорий Цамблак е записал: „Разделяха се деца от бащи и братя от родни братя... Дни на плач бяха ония дни."След Търново дошъл ред на Никопол. Цар Иван Шишман бил обезглавен.
Но нататък всяка педя българска земя турците трябвало да погазят с много кръв. Затова в добавка към Бориловия синодик се пее „вечна памят" за „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които воюваха заедно с тях, против безбожните турци и проляха кръвта си за християнската вяра".
От „трите Българин" останало само Видинското царство. Най-сетне Европа се разтревожила. Унгарският крал Сигизмунд организирал 60-хилядна кръстоносна армия от унгарци, поляци, французи, англичани и германци, но и тя била безславно разбита. Баязид превзел Видин и оковал Иван Срацимир.
Българите в Османската империя
4.1 Религиозно и народностно неравноправие
Българите, както всички християни, били най-низшият слой в обществото на Османската империя. Наричали ги рая (стадо), която трябвало да произвежда блага и да служи на господарите. Селското население плащало 80 вида редовни данъци и такси, много извънредни, изпълнявало и отработьчни повинности (ангария). Не било по-добро положението и на гражданите. Мюсюлманите в градовете не се занимавали с производство, затова развитието на градското стопанство лежало върху плещите на българите.
„Неверниците" имали две възможности — или да приемат исляма, или да признаят неравноправното си положение (гяури) и да плащат специален данък. Всеки мохамеданин вярвал, че стои по-високо от който и да е християнин.
Много забрани целели просто да унижат християнина. Неговото облекло трябвало да бъде тъмно, без украси, нямал право да язди кон пред турци. Най-красивите тогавашни църкви били превърнати в джамии — „Св. София" в Цариград, „Св. Георги" в София, „Св. Климент" в Охрид и др. Християнският храм трябвало да бъде без купол и камбанария, наполовина зарит в земята, за да не привлича гнева на мюсюлманите.
Но най-страшно за българите било насилственото налагане на мюсюлманската вяра — т. нар. ислямизация. Нечуван по жестокост бил кръвният данък (девширме), събиран в продължение на три века (до 1705 г.). Всяко пето момче било откъсвано от българския народ. Помохамеданчени, те преминавали специално обучение, а след това постъпвали в еническия корпус или ставали султански служители. При това избирали „най-добрите, най-красивите, най-умните". Показателно е, че от 48 велики везири между 1453 и 1635 г. 22 били славяни, гърци, албанци, потурчени чрез кръвния данък. В продължение на пет века ислямизацията била системно провеждана чрез отвличания, преселвания, опрощаване на провинения, раздаване на служби и помощи. Извършвали и групови и масови помюсюлманчвания. Най-големите били през 1515 г., през втората половина на XVII в. в Родопите, през 1689 г. Част от българите, които били принудени да сменят вярата си, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се съм господстващата народност. Затова и помюсюлманчването се смятало за потурчване, за отпадане от българската народност. Но там, където било ислямизирано компактно население, както в Родопите и на други места, то запазило българския си език и традиции.
4.2.Възраждането на българите. Априлското възстание. Българският въпрос. Освобождението
Паисий е роден през 1722 г. в Самоковска епархия. Присмехът на гръцки и сръбски монаси, че българите не са древен народ, подтикнал Паисий да напише историята на българите. Две години той преравял библиотеките на Атон, обикалял други манастири, посетил Сремски Карловци (Австрия). Преместил се в Зографския манастир, където през 1762 г. завършил „История славянобългарска". В нея той гневно порицал онези, които се срамуват да се нарекат българи и се гърчеели. За да създаде самочувствие у тъпка-ния векове народ, Паисий описал величието на средновековна България, храбростта на мъжете й: „От целия славянски род най-славни са били българите, първи те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те са завладели." Паисиевата история е и програма за действие, която поставила пред българския народ три задачи: национална просвета, църковно-национална независимост и политическо освобождение.
Като следващ етап на осъзнаване сдобилият се с история български народ, започва борбата за самостоятелна българска църква, тя продължава деситилетия, но е увенчана с успех, същевременно българите използват всеки удобен случай за да се борят с поробителя – воюват в чужди армии, организират чети и т.н. Постепенно освободителния стремеж придобива организирани форми.
Преходът от четническото движение към създаване на вътрешна революционна организация е свързан с делото на легендарния Апостол на българската свобода Васил Иванов Кунчев - Левски (1837—1873). Готвен за духовник, той захвърлил расото и преминал революционната закалка на Първата и Втората легии, бил знаменосец в четата на Панайот Хитов. Неуспехите на тази тактика го накарали да прозре необходимостта от изграждането на революционни комитети вътре в страната, които да подготвят народа за въоръжена борба. В края на 1868 и през лятото на 1869 г. Левски предприел две обиколки из България, срещнал се с различни хора, създал верни последователи и съмишленици на делото сред всички прослойки на обществото. При втората си обиколка основал и първите комитети. Предаден от българина поп Кръстьо, бил заловен в Къкренското ханче и обесен от турците край София.
Въпреки неуспеха на предходното Старозагорско въстание и смъртта на Левски, българските революционери добре разбирали, че са нужни решителни и само-пожертвователни действия. Ботев очертал стратегията: „Европа и политическите обстоятелства дават политическа свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Остава само едно: да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път за нашето спасение."
През ноември 1875 г. млади ентусиазирани български революционери — Никола Обре-тенов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов и др., създали в румънския град Гюргево нов революционен комитет.
Единодушно било решено през пролетта на 1876 г. в България да се организира масово и продължително въстание. Страната била разделена на четири революционни окръга. Подготовката за въстание била различна в отделните окръзи, в зависимост от способностите на апостолите, от активността на местните дейци, от наличието на големи турски военни сили. Забележителни били успехите в Четвърти революционен окръг, където център станал Панагюрище. Организаторите Панайот Волов, Георги Бенковски, Георги Икономов и Захари Стоянов обикаляли селищата, свързвали се с местните революционни комитети от времето на Левски, създавали нови. Като народен вожд с непоклатим дух и огнено слово се утвърдил Бенковски.
Извършвала се и военнотехническа подготовка. Набавяли оръжие. Целите семейства се включвали в ръчното леене на куршуми. От черешови стволове сръчни майстори дялали топове.
Ускорено от предателство, въстанието избухнало преждевременно на 20 април 1876 в Копривщица. Бунтовната стихия обхва-ила Средногорието, северните склонове на Родопите, прибалканските селища в Северна Южна България. Най-драматични сражения се водили в Панагюрско, Клисура, Перущица, Батак, Дряновския манастир, Кръюник, Батошево и Ново село (Ловешко). егендарен символ на Априлската епопея танала Хвърковатата чета на Бенковски.
Стотици емигранти били готови да се включат в борбата й да умрат за освобождението на поробената си родина. Със 188 храбри българи Христо Ботев завладял австрийския кораб „Радецки" и се прехвърлил на бъларския бряг край Козлодуй. На 17 май че-ата потеглила към Врачанския Балкан, като водела ожесточени боеве с преследващите я турски части. В едно от сраженията под връх Вола на 20 май воеводата Христо Ботев загинал. Повечето четници били убити.
Априлското въстание продължило около месец и било потушено с изключителна жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца били избити, стотици селища — ограбени и опожарени. Нищо от тези зверства не останало скрито за Европа. Глас в защита на българите издигнали Виктор Юго, Уйлям Гладстон, Гарибалди, Достоевски, Толстой и много други. Българският въпрос станал централен в Източната криза. Султанска Турция била окончателно дескридитирана и осъдена от народите на Европа. Това дало морално право на Русия да обяви война на Турция. Историята оправдала прозрението на Гюргевския комитет — нужна била национална революция, за да се стигне до национална свобода.
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
В Русия славянската идея най-дълбоко проникнала в сърцата на милиони хора., след като били изчерпани всички мирни средства за разрешаване на българския въпрос, Александър II прочел в Кишинев манифест за обявяване на война на Турция. Известието било посрещнато с неописуем възторг от българския народ. Хиляди доброволци се стекли под бойните знамена. Създадено било Българско опълчение, в което към края на войната вече участвали 12 000 души. Спонтанно възникнали и много въоръжени отряди.
Руските войски преминали изненадващо Дунав през нощта на 26 срещу 27 юни при Свищов и до обяд завладели града. Разделени в три отряда — Източен, Западен и Преден, те започнали своя освободителен поход. С бързи действия войските на Предния отряд, водени от ген. Гурко, освободили старата българска престолнина Търново, преминали Стара планина и на 22 юли ов-ладяли Стара Загора. Военните действия в Северна България обаче се проточили. Плевен, отбранявай от опитния Осман паша, въпреки трите атаки и хилядите жертви, устоявал. Ген. Тотлебен организирал пълната му обсада.
Турското командване насочило към Стара Загора 40 000-та армия на Сюлейман паша, която трябвало да разбие русите и да отиде в помощ на Осман паша. В кръпопролитна та битка за Стара Загора 3500 руси и българи удържали героично напора на 15 000 турци, но били принудени да се изтеглят и да се укрепят на Шипченските височини. Най-критични били боевете на 9, 10 и 11 август. Пет батальона от Българското опълчение и Орловския полк отбивали непрестанните атаки на Сюлейман паша. Когато боеприпасите привършили, бранителите на прохода започнали да хвърлят срещу прииждащите турски пълчища камъни, дървета, дори телата на мъртвите си другари. В критичния момент дошли на помощ стрелците на ген. Радецки. Шипка била отстояна.
Останал без подкрепа, и Плевен паднал. Руската армия преминала във всеобщо настапрение. При трудни зимни условия тя извършила изумителен преход през Балкана. Съпротивата на противника при София, Шише и Шейново била съкрушена. Одрин бил превзет и пътят към Цариград останал от крит.Изправена пред пълен военен погром, Турция се признала за победена. На 19 февруари (3 март) 1878 г. в градчето Сан Стефано бил подписан историческият мирен договор. Върху картата на Европа се появила Третата българска държава, която обхващала почти всички земи, населени с българи, Създаването на голяма славянска държава обаче не било по вкуса на западните държави. Австро-Унгария, Англия и Германия настоявали за провеждането на конгрес, който да преразгледа Санстефанския договор. Заплашвана от нова война, която не била в състояние да води, Русия се съгласила да се яви на конгреса, свикан в Берлин. Представители на българския народ въобще не били допуснати. Под диктата на западните държави на 1 (13) юли 1878 г. бил подписан Берлинският договор. С него голяма част от българските земи били върнати на султана, а останалите били разделени в две държави: васално Княжество България (Северна България и Софийско) и автономната област Източна Румелия (на юг от Стара планина). Това бил един от най-несправедливите договори, които светът познавал.
Трета българска държава
Освободена с двеста хиляди руски жертви, с героизма на много патриоти, съдбата на България била вече в ръцете на самите българи, на тяхната държавническа мъдрост. Двеста двадесет и девет народни представители се събрали в старата столица Търново на Учредително събрание. След бурни дебати на 16 април 1879 г. те приели Търновската конституция на Княжество България, една от най-демократичните в Европа по това време. Гарантирали всеобщо избирателно право, широки граждански права и свобода на личността.
На 17 април Първото велико народно събрание избрало за български княз младия офицер, участник в Освободителната война Александър Батенберг. С този акт били поставени основите на новата българска държавност.
В Източна Румелия се оформил вторият държавно-национален център. Той се управлявал от Областно събрание, Директорат (Министерски съвет) и областен управител (Алеко паша, а по-късно Гаврил Кръстевич). Въпреки пречките на великите сили българите в тази изкуствено създадена област много скоро добили превес и в политиката, и в икономиката, и в културата.
През юли 1879 г. Александър I назначил първото правителство на Княжество България с министьр-председател Тодор Бурмов. В макар и разделените български земи започнал невиждан стопански и културен възход, проявявала се неподозирана държавническа мъдрост. Европейската преса и дипломатите започнали да пишат за „Българското чудо".
Българските политически мъже, целият български народ били устремени към една заветна цел — обединението на всички наши земи в една държава. Още щом станали известни постановленията на Берлинския договор избухнали масови протести, свиквали се митинги, изпращали се обръщения към европейските правителства. В западните ни земи, останали под турска власт, избухнало Кресненско-Разложкото въстание. Със създадените комитети „Единство" съединисткото движение станало истинско народно дело. Условията за успех назрели в средата на 80-те години. На 10 февруари 1885 г. в Пловдив по инициатива на Захари Стоянов бил създаден Български таен централен революционен комитет, който се заел с подготовката на съединението. На 6 септември 1885 г. то тържествено било прогласено. В негова защита към Пловдив се отправили въстанически отряди, начело с Голямоконарската чета на Чардафон Велики. Поставено пред свършен факт, българсдкото правителство приело извършения акт, а Александър I издал „Указ на обединението". Но предстояло най-трудното — делото да се защити.
Като дръзко предизвикателство срещу Берлинския конгрес Съединението предизвикало общобалканска криза и дълги дипломатически дебати. Най-неочаквано, когато всички български войски били на границата с Турция, на 2 ноември Сърбия обявила война на България. Съдбата на българското съединение трябвала да се реши на бойното поле. След героичен преход от южната граница до покрайнините на София, българската армия извършила чутовен подвиг. Решителните сражения при Сливница на 5, б и 7 ноември, падането на Пирот, защитата на Видин предопределили бляскавата победа на българите. Светът бил изумен от единството и героизма на младата нация в тази „война на капитаните срещу генералите". С кръвта си «тя извоювала съединението на двете Българии". Първата крачка към обединението била направена. В следващите десетилетия усилията се насочили към освобождаването на българите в Македония и Одринско. Правителството на Стефан Стамболов успяло да извоюва от Портата берати за български владици в Скопие, Битоля и Охрид. Българското учебно и църковно дело в Македония подготвило и създаването през 1893 г. на революционна политическа организация за освобождението на Македония. Избухналото десет години по-късно Илинденско-Преобра-женско въстание било потушено с реки от кръв.
Пред България стояла и друга важна задача — да скъса завинаги с макар и вече формалната си зависимост от Турция. С Мла-дотурската революция и анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария благоприятният момент настъпил. На 22 септември 1908 г. в църквата „Свети 40 мъченици" в Търново била обявена независимостта. След столетия България отново имала цар и станала изцяло суверенна национална държава.
През 1878 г. България се възражда за държавен живот в един нов свят - отишлата далеч напред в модерното си развитие Европа. България търси мястото си сред останалите държави на континента, като възприема основните ценности на европейската цивилизация. Новата българска държава се изгражда именно върху тези европейски постижения - такава е конституционно-монархическата й форма на управление, такава е Търновската конституция от 16 април 1879 г; такива са и преобладаващите в обществото идеи - от консервативните до либералните, от аграрните до социалистическите. За кратко време България изгражда държавните си институции, успешно развива своята икономика и култура. В началото на новия XX в. тя вече е между най-големите и силни балкански държави.
Като всяка млада държава България е твърде зависима от интересите и противоборството на великите европейски сили. Те стават основните действащи лица в продължилата и след Освобождението националноосвободителна борба, целяща да обедини всички българи. Успешните стъпки към обединението са започнати със Съединението от 1885 г., продължени са с отхвърлянето на зависимостта от Турция през 1908 г. Но те са съпроводени и с горчиви неуспехи и поражения - Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което не успява да освободи македонските българи, Балканските войни от 1912 - 1913 г., които предизвикват първата българска национална катастрофа, участието в Първата световна война, завършила за България с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. и новата национална катастрофа. Заедно с разрушена и изтощена Европа България навлиза в междувоенния период - време на бурни и масови радикални движения и революции, на преразглеждане на национални граници, на господство на авторитарни и налагане на тоталитарни модели за държавно съществуване.
Изострената социална и политическа обстановка в претърпялата две военни катастрофи България засилва привлекателността на екстремните идеологии. Заедно с Европа нашата страна живее през тези двадесет години на границата на гражданската война -управлението на масовия БЗНС е свалено през 1923 г. с военен преврат, следват две обречени на неуспех въстания, терористична акция от 1925 г., която е последвана от избиване на много български интелектуалци. Гражданското противопоставяне, политическата нетърпимост, заговорите, убийствата и превратите се налагат като норма в политическия живот. В този ред ст събития се вписва и превратът от 19 май 1934 г., чрез който се прави опит в българската политическа практика да се наложи теорията за управление на елита. Авторитаризмьт, установен през 30-те години в България, не е изключение, а правило за Източна Европа. Той се оказва толкова жилав, че продължава и след смъртта на цар Борис III, и дори след края на Третото българско царство през 1946 г. В такава обстановка, изправена пред необходимостта дореши националния въпрос, България избира военна коалиция - Тристранния пакт, който отново я поставя сред победените и във Втората световна война.
„ Тримата големи" от Антихитлеристката коалиция - Ф. Д. Рузвелт, Й. Сталин и У. Чърчил -предоставят цяла Източна Европа на Съветския съюз, без да искат мнението на потърпевшите. Четири и половина десетилетия след войната България остава неотменно в рамките на оформената под водачеството на СССР обществено-политическа система, наричана социалистическа. Това означава, че тя изгражда новия си облик по модела на съветското сталинистко общество. Първият следвоенен период (до 1948 г.) се нарича „народна демокрация" заради по-големите лични и обществени свободи в сравнение с чистия съветски модел. Но по същество още тогава политическата система се трансформира от плуралистична в еднопартийна, постепенно е национализирана едрата и средната промишленост, централизирано е икономическото управление.
В края на 40-те години започва „чистият" сталинизъм, когато окончателно е унищожена политическата опозиция, извършена е „чистка" сред управляващите и започва икономическото преустройство на обществото -„социалистическа" индустриализация и коопериране на селото. Смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. дава възможност за либерализиране на сталинистката система. За разлика от други източноевропейски страни България обаче послушно следва съветския пример на съчетание между реални и имитираш промени, което води само до известно икономическо облекчение и умерени политически трансформации. С плавното отстраняване на старото сталинистко ръководство започва смяна на поколенията в управлението, а оттам и прагматизацията на системата - тя изоставя идеологическите постановки в името на механизмите за задържане на властта.
В ролята на наблюдател и най-верен съветски съюзник България преминава през всички икономически и политически кризи, изживени от Източния блок. Тя намира сигурно и трайно място в рамките на военно-политическия Варшавски договор. България изпълнява стриктно поставените й външнополитически задачи като южна граница между Варшавския договор и НАТО, но не е пощадена от икономическото изоставане и всеобхватната криза на социализма, която в края на 80-те години довежда до окончателния му крах. Под въпрос са поставени не само тоталитарната политическа система, централното планиране в икономиката и комунистическата идеология, а и такива постижения на следвоенния период като системата за социална сигурност, общодостъпното образование и здравеопазване, както и всичко, изградено с труда на поколения българи.