Среднощен разговор с един мистик 3 страница

Нямах и представа колко трудно е да се грижиш за дете. Нуждата да осигурявам прехраната и за двама ни ме караше да бъда далече от него - нещо, което и аз, и синът ми не искахме. Крис често ми се сърдеше, защото не искаше да тръгвам. Веднъж, когато беше само на четири години, той тупна с малкото си юмруче по масата и възкликна:

- Когато отида в дома на приятеля си, майка му е там. Тя винаги е там! Ти къде си?

Аз бях работеща самотна майка. Какво можех да му кажа, за да ме разбере?

Понякога, при всичко това, се случваха и хубави неща. Срещнах Дейвид - сегашния ми партньор, и отново се влюбих до уши, въпреки скептицизма си относно любовта. До ден днешен това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Прекрасно е да си влюбен. Първоначалното усещане, че летиш, е огромно блаженство. Чувстваш се влюбен в целия свят. Първоначалната еуфория от наркотиците, колкото и да беше прекрасна, винаги стихваше. Да имаш прекрасен приятел и другар, когото да обожаваш, е огромен дар в живота и съм щастлива, че го притежавам в продължение на много години.

Скоро напуснах работата като сервитьорка и започнах да работя за появилия се наскоро вестник, наречен САЩ Днес, защото това улесняваше работата ми в недвижимите имоти. Работата ми беше да разнасям вестниците по пощенските кутии из града и заплащането беше доста добро. Свършвах за около два часа, даже преди повечето хора да са се събудили сутринта. Това изискваше да вземам Крис с мен по маршрута, тъй като започвах работа в четири сутринта. Единственото време, когато бях будна в този час преди, беше, ако съм стояла до четири. Да стоиш до четири беше много по-лесно и по-забавно, отколкото да ставаш в този час. Мразех будилника.

Един ден, когато разнасяхме вестниците, един човек с раздрънкана кола започна да ни следва. Притеснена, аз се опитах да измисля какво да правя. Къде беше най-близкото полицейско управление? Къде можехме да отидем, за да има хора наоколо? Крис се събуди. Той видя колата и човека и ме погледна. Отново погледна колата и мен и каза:

- Ако някой иска да ни нарани, има ли изобщо нещо, което можеш да направиш?

И аз си мислех същото. Имахме късмет, че един млад полицай ни се притече на помощ.

Въпреки че този инцидент завърши щастливо за нас, отговорността да опазя детето си и емоциите, съпътстващата отговорност, се стовариха върху мен е такава сила, каквато не можех да си представя, преди да стана майка.

Малко след като получих лиценза си за посредник при продажбите на недвижими имоти, аз казах на приятелите си, че след три години, когато вече щях да бъда брокер, ще имам собствена фирма за недвижими имоти. Това беше доста смело изявление, при положение че се борех единствено да имам достатъчно пари, за да обличам себе си и Крис, да имам за храна и да живеем спокойно от комисиона до комисиона.

Скоро след като бях направила това изявление, бях открита от един кредитен служител, който започна да ме представя на клиентите на своя строителен предприемач. Изведнъж имах повече работа, отколкото можех да поема, и парите потекоха! Харесвах работата си и влагах в нея много време и енергия. Точно три години след като бях получила лиценза си, ме запознаха с няколко инвеститори и аз започнах мой собствен бизнес.

Приблизително две години по-късно, с помощта на сегашния ми съдружник, аз изкупих бизнеса на човека, който беше първият ми финансов партньор. По-късно навлязох в строителството и бизнеса със земи. Животът ми беше охолен, но има едно специфично нещо в недвижимите имоти - те се управляват от пазара и бизнесът прилича на залаганията в Лае Вегас. Можеш да натрупаш много пари, но ако икономиката тръгне надолу или вземеш някои неправилни решения, можеш и да изгубиш много пари. Въпреки че нещата вървяха много добре в продължение на години, никога нищо не изглеждаше стабилно и аз често бях притеснена за бизнеса си.

Докато печелех пари и израствах в кариерата си, не изоставях и духовното си израстване. Едновременно вървях и по двата пътя - бизнеса, самопомощта, личностното израстване и духовното поприще. Досега в действителност се чувствах по-уверена в сферата на бизнеса. Не виждах израстването си като човек от бизнеса отделно от процеса на откриване на духовната свобода. Това беше нещо, с което можех да се заема и да видя резултата. Дори авторите на книгите за бизнес, такива като Тони Робинс и Наполеон Хил, често насочваха вниманието към нещо много по-голямо, нещо още непроучено вътре в нас.

Изучавах също и различни видове йога. Започнах с уроците, предложени от фондацията на Йогананда по електронната поща (които изпълнявах за кратко, след като прочетох книгата му).

С годините открих голямо разнообразие от други учители, тъй като участвах в много курсове и семинари. В добавка към йогата опитвах и доста други неща – трансцедентална медитация, дзен медитация, випасана медитация и тибетски будизъм. Всяка от тези пътеки има своя история на успеха на отделни хора, които чрез своите практики бяха открили просветлението или поне трансформацията.

Отначало всяка практика предизвикваше моя интерес, но въпреки няколкото години по тези различни пътеки, те оставяха у мен чувството на отчаяние. По някаква причина не харесвах особено практиките и не можех да повярвам, че те ще проработят за мен. Случваха се дребни неща, но ми се струваше, че даже и да посветя целия си живот на една или повече от тях, ще ми е нужна цяла вечност, за да постигна нещо по-сериозно. Аз съм ориентирана изключително към резултатите и дори когато посвещавах значително време на различните методи, не можех да видя голяма или достатъчна промяна у мен. Не искам да кажа, че пътеките, по които поемах, не си струваха; те просто не изглеждаха подходящи за мен.

Знаех, че очакванията ми са изключително високи. Исках просветление. Може би в действителност проблемът бе в моите очаквания, но ми беше невъзможно да ги пренебрегна. В края на краищата книгата на Йогананда ме беше убедила, че достигането на върха е възможно, и нямаше да се успокоя, докато не го достигна. От книгата му разбрах, че йога беше много бърз, директен начин за постигане на просветление, така че никога не загубих интереса си към това учение.

Въпреки че бях разочарована от прогреса си досега, разностранното ми обучение не беше загуба на време. Благодарение на многото духовни дисциплини, които бях практикувала през годините, усетих известна доза освобождение. Емоционално аз оставах стабилна и доста непоклатима. Научих се да създавам малко повече промеждутък между мислите и действията - в действителност между чувствата и реакциите ми. Това е изключително важно; без него животът може да бъде едно истинско препускане на ролкови кънки.

По пътя срещнах и множество интересни и прекрасни хора. Срещнах Далай Лама и дори бях домакиня на високопоставен тибетски ринпоче и неговия придружител, които живяха с мен, съпруга ми и сина ми в продължение на осем месеца. Резонг Ринпоче е много уважаван в тибетската общност. В този си живот той е прекарал девет години в мълчание, докато живял в една пещера. Духовната му светлина и дълбочината на разбирането наистина се излъчват като сияние от него. Когато говореше в един курс за „празнотата, която в действителност е пълна", усетих, че той говори от свой собствен опит.

През цялото време, докато будистите бяха с нас, те медитираха и пееха всеки ден - през целия ден и късно вечерта. Често се будех в три или четири часа сутринта и чувах техните напеви. Докато живяха у нас, атмосферата в нашия дом се промени. По някакъв начин се усещаше като заредена. Въпреки че обичах тяхната компания и знаех, че обогатяват пътя ми, техните пътища не бяха в резонанс с моя, така че да мога да постигна трансформация.

Другите учители, които срещнах, бяха свами Муктананда и Рам Дас. Отидох да видя свами Муктананда в колежа заедно с няколко мои приятели. Бяхме чували, че той е същество, постигнало просветление, и че хората често внезапно изживяваха събуждане на вътрешната кундалини. в отговор на духовния учител, което ги караше да пеят, да танцуват и да правят йогийски движения с ръцете, непознати за тях преди. Аз и приятелите ми, вечни скептици, говорехме за това по пътя към свами Муктананда. Решихме, че ако нещо такова не се случи на някого от нас, ние ще си запазим съмненията. Свами Муктананда беше сияйно същество и много хора, изглежда, реагираха необичайно на присъствието му. Те танцуваха и пееха и бяха видимо раздвижвани от този свами, но по някаква причина аз не усетих никаква връзка с него. Цялата сцена, която видях там, ме отблъсна. Всичките тези неконтролируеми движения и крясъци не бяха за мен.

Въпреки жаждата ми за духовност, винаги съм изпитвала крайно отвращение от всички спиритуалистични сеанси, където, изглежда, хората губят контрол. Все още имах доста предразсъдъци относно „учителите" и „гурутата“. В моята незрялост наистина си мислех, че посвещаването е за глупавите хора, които търсят някой да им казва какво да правят. Аз не само се притеснявах от спиритуалистичните сеанси, една част от мен беше и доста прагматична и здраво стъпила на земята. Чувствах се по-добре с хората от бизнеса и с интелектуалците, отколкото с търсещите духовност и хората от ню ейдж движението. Определено не исках да се замесвам в нищо, което приличаше на култово преклонение.

Срещнах също и американския духовен учител Рам Дас и посетих много от неговите беседи и молитви. За мен беше лесно да разговарям с него. Той беше интелектуалец и говореше с думи, които можех да разбера. Подобно на мен, Рам Дас беше експериментирал с ЛСД. По време на една от ранните срещи с Рам Дас имах дълбоко, мистично преживяване (за това ще говоря по-късно), което не можех да обясня. Точно заради това преживяване аз го попитах дали той не е моят гуру. Не че непременно си търсех такъв, но си мислех, че вероятно моят гуру може и да ме е намерил. Но Рам Дас отрече. Той не беше гуру. Каза, че когато срещна моя истински духовен учител, ще го разбера. Той беше прекарал няколко години в Индия със своя гуру, Нийм Кароли Баба. Той ми каза, че понякога, когато човек усилено търси, нещата ще се случат чрез самия него. Тръгнах си с чувство на разочарование. И в същото време бях още по-убедена, че по някакъв начин моето собствено духовно „аз" ще ме изведе до освобождението.

С времето срещнах и други хора, за които се казваше, че са достигнали просветление. Някои от хората, които виждах да излъчват ярка вътрешна светлина, бяха прекарали известно време около човек, за когото се знаеше, че е достигнал просветление. С други думи, подобно на Рам Дас, те имаха реален, жив гуру.

Започнах да си мисля, че за да преживея истинска духовна трансформация на живота, имам нужда да бъда около същество, достигнало просветление и самореализация - ако наистина имаше такова същество.

Въпреки че считах живота си за щастлив и до известна степен пълноценен, продължавах да изпитвам някакво дълбоко разочарование. Това ли беше всичко в живота? - питах се аз.

Знаех, че това, което искам най-много, все още не притежавам. Да имам гуру? Наистина ли търсех гуру?

Разсъждавайки като интелигентен човек, аз знаех, че даже и значително да съм успяла в обществото, все още не бях овладяла духовното. Нямаше как да отрека това след тридесет години.

Иронията беше, че в бизнеса никога не се колебая да се консултирам или да помоля експерт за неговото мнение. Но с експертите човек сам диктува условията. Нямах представа какво означава да имаш гуру: навлизаш в сфера, където не си сигурен дали ще зачитат твоите условия или не. Преди всичко щях ли да мога някога да разпозная истинския гуру? Второ, какво ще стане, ако не мога или не успея да направя необходимото?

Това, което не знаех тогава, е, че когато човек е наистина искрен и готов да получи помощ, той развива определена чувствителност. Изпитва желание да забрави съмненията и загрижеността си и да скочи в неизвестното.

Най-накрая един ден аз се предадох, оставих гордостта си и помолих вселената - или безкрая, или както и да го наричах по онова време - за помощ. Никога не ми е било удобно да моля за каквато и да е помощ. Това се случи след дълга борба да открия сама отговорите. Стигнах до извода, че без някакъв вид необичайна помощ нищо дълбоко и трансформиращо няма да ми се случи. Краят на живота ми щеше да дойде по-бързо, отколкото можех да си представя, и мимолетният път завинаги ще бъде извървян със или без отговорите, които бях търсила в продължение на толкова много години.

Така че аз се предадох.

Не беше голямо събитие. Никакви светкавици в небето, никакви гръмотевици не последваха скромната ми молба за помощ. Но като че ли нещо щракна. След това ме обзе непознато спокойствие. Въпреки че външно нищо не се беше променило, в мен настъпи определено спокойствие. По някакъв начин усещах, че най-сетне пътуването сериозно започва.

След няколко месеца се озовах срещу човек, който щеше да се окаже колкото мистичен, толкова и обикновен.

2.

ОТКРИТИЕТО:

СРЕГДАТАСЪС САДГУРУ

Този живот за мен е опит да помогна на хората да усетят и да изразят божествената си природа. Нека вие опознаете блаженството на божественото.

Садгуру

Неотдавна един жизнерадостен човек от Южна Индия пътувал из страната, на север от Ванкувър, Канада. Видял, че колата му има нужда от гориво, и спрял на първата попаднала му бензиностанция - от селски тип, дълбоко в канадските гори. Едва слязъл от колата си и започнал да пълни резервоара, когато забелязал как един индианец, облегнал се на близкия пикап, го гледал напрегнато. Двамата мъже не се познавали, но скоро по-възрастният бавно тръгнал към зареждащия колата си човек.

Когато се приближил, той казал на човека от Индия:

- Ветровете ни казаха за твоето пристигане, братко - и се поклонил с уважение.

Загадъчните и поетични думи на възрастния индианец не са изненада за онези от нас, които са се запознали със Садгуру. За нас той изглежда като част от ежедневния ритъм на живота и в същото време напълно отвъд него. Не е изненада, че дори ветровете нашепват новината на тези, които слушат. Чух историята за срещата на Садгуру със стария индианец от мой приятел и асистентката на гуруто Лийла доста след събитията, за които пиша тук.

За разлика от индианеца, аз първоначално научих за Садгуру по съвсем обикновен начин.

Седях до един от изходите за излитане на летището във Финикс и чаках свързващия полет за Санта Барбара, където щях да се отдам на тихо уединение, когато видях млад мъж да седи в спокойна медитация, откъснал се от заобикалящия го шум. Тъй като рядко виждам медитиращи хора (особено по летищата) и тъй като самата аз се бях отправила на уединение за медитация, той ми направи впечатление. По съвпадение, на връщане от Калифорния, за моя голяма изненада, на летището същият този млад мъж дойде и седна до мен, докато аз отново чаках да се кача на самолета си. Скоро завързахме разговор. Тъй като моментално си го спомних като човека, когото бях видяла да медитира, аз го попитах за това. Каза ми, че медитацията е обект на неговия интерес от години. Това ме накара да заговоря за преживяванията си по време на медитацията, която току-що бях провела. Изглежда, че при него тя действаше, а при мен - не.

За нещастие, опитът ми с уединението този път не беше особено добър. Даже и след седмица, прекарана в мълчание, аз не бях постигнала никакво чувство на покой. Напротив, бях по-нервна, отколкото когато отидох. Още по-болезнено осъзнавах всичко, което не успявах да разбера, и всички привързаности и страхове, които бях натрупала през годините. Чувствах, че се задушавам. Спокойствието на ума за мен беше като далечна възможност. Не бяхме говорили дълго, когато той ми каза за своя гуру - Садгуру.

Садгуру ми звучеше интересно, дори интригуващо. Чудех се защо не бях чувала за него преди. Когато младият мъж повтори някои от нещата, казани от този гуру, аз вече бях достатъчно заинтригувана, за да искам да науча още. Това, което наистина ме удиви обаче, не беше ентусиазмът на младия човек, а каква голяма промяна беше усетил след срещата си със Садгуру.

- Откакто срещнах Садгуру и започнах да практикувам йогата, която той разпространява и преподава, изоставих много от страховете и привързаностите, които преследваха живота ми още от детството - каза той. Продължи да ми разказва как редовно е страдал от пристъпи на страх още от малък и в същото време е бил подложен на голям стрес и напрежение. Твърдеше, че е страдал и от хронично безсъние. Като седях до него, не можех и да предположа такова нещо. Беше толкова спокоен и съсредоточен; изглеждаше като рекламно лице за йога и медитация. Седях там и си мислех, че наистина не зная как да медитирам, защото след всичкото това време и положени усилия моята медитация не действаше. Когато изказах на глас тази мисъл пред него, той ми обясни, че преди да срещне Садгуру, същото с важало и за него, въпреки че и той беше медитирал в продължение на години.

Не бях свикнала да чувам такава блестяща равносметка за продължителното благотворно въздействие на медитацията. Със сигурност малките промени са нещо обикновено за хората, които срещат учител за първи път или откриват нова медитация, книга или философия. Но той твърдеше, че само след срещата със Садгуру и след като беше научил практиките, които Садгуру му е преподавал, той претърпял значителна трансформация в живота си. Чудех се дали наистина беше възможно този млад човек да е открил автентичен жив гуру. Изглеждаше, че нещо наистина действа. Той определено имаше необичайно приятно и спокойно държане.

Но моята скептична страна не можеше толкова лесно да бъде убедена. Като начало, имаше твърде много почитание и уважение в описанието му на Садгуру, за да ми допадне, и това ме остави равнодушна. Твърде голямото изобилие от отдаденост ме дразнеше. На всичко отгоре той каза, че Садгуру има организация с над пет хиляди доброволци по целия свят, което ме притесни само като го чух. Лично аз никога не съм харесвала групите. С изключение на няколко професионални организации, винаги съм избягвала да се присъединявам към каквото и да било. Определено не харесвах „духовните сборища". Дори се чудех дали в тях няма привкус на някакъв култ.

Той спомена и различни промени в състоянието на енергията на хората, които са се оказали близо до Садгуру. Стигна дотам, че да обясни как Садгуру често оставя хората като пияни или в екстаз за много дни и как понякога е трябвало да ги изнасят от залата за медитация. Това наистина звучеше преувеличено. При пътуванията си през годините съм виждала някои необичайни неща, но никога не бях срещала нещо подобно на това, така че радарът на недоверието ми се активира напълно. Покрай Тибетците, които познавах, и от неуморното четене на книги, бях слушала много истории за странно държане на хора около така наречените учители и тези истории ми звучаха малко преувеличено. Самата аз бях виждала хора, държащи се необичайно, около свами Муктананда, но това тук беше вече прекалено. Тъй като аз лично никога не бях изпитвала подобно нещо, подлагах на съмнение и истинността на такова поведение.

Освен това имаше много случаи на изключителни учители от Изтока, от които много хора се бяха разочаровали, и те бяха причината гурутата да имат лоша репутация в тази страна. Всички сме чували от медиите за тези. които превръщат духовността в бизнес или разпалват един или друг вид скандали.

И все пак, въпреки моя скептицизъм, определено бях любопитна, тъй като току-що се бях върнала от духовна практика и нямах усещането, че правя нещо със себе си. Така и не можех да се сдържа и да не задам въпроса:

- И така, колко лимузини притежава Садгуру?

Младият мъж онемя. Той изглеждаше зашеметен и разочарован. В този неловък момент аз се притесних заради моята коравосърдечност. Той бързо се съвзе и ми каза да си проверя сама за Садгуру.

Въз основа на този единствен разговор аз реших, че Садгуру трябва да е наистина очарователен човек, въпреки че вътрешният ми скептицизъм реши, че е много малко вероятно той да е просветлено същество. След всичкото това време част от мен се съмняваше, че има такова нещо като просветление.

Както казах, бях много обезкуражена след поредната медитация без съществен напредък и от доста време ми беше болезнено ясно, че въпреки моето упорство и усилия не се приближавах до това, което исках да бъда. Когато успях да преодолея собствената си гордост, разбрах, че искам истинска помощ, която да ме води по духовния ми път. Или може би не исках помощ, а знаех дълбоко в себе си, че колкото и да упорствах и да се стараех, не можех да се трансформирам. Все още вярвах в един много по-голям човешки потенциал, отколкото аз можех да покажа, но нямах идея как да го пробудя в себе си.

Въпреки че знаех, че не стигам доникъде сама и че имам нужда от истинска помощ, все още бях изпълнена със съмнения и не вярвах напълно, че съществува някой, който наистина може да ми помогне. Много от онези, за които се предполагаше, че по някакъв на чин са специални, не познавах или не можех да се свържа с тях, или ако изглеждаше, че имат някакви вътрешни качества, не успяваха да окажат влияние върху живота ми. Така че защо да се притеснявам?

Как се пееше в онази песен? „И какво, ако Бог е един от нас?" Ами какво от това? Бях решила, че дори ако срещна Христос или Буда, няма да видя реализацията в тях или ще я отхвърля с презумпцията, че тя е невъзможна за мен. В този момент наистина ме преследваше един въпрос. Как може едно същество, достигнало просветлението, за което казват, че има достъп до други измерения, да ми помогне да постигна себереализация?

Минаха няколко месеца, през които не мислех чак толкова много за Садгуру, въпреки че си спомням как ми минаваше идеята, че ако той наистина беше гуру, който има нещо общо с мен и живота ми, той ще ме намери.

Вероятно така и стана. Няколко месеца по-късно, когато бях в интернет и си купувах билети за концерта на Дева Премал в местната Обединена църква в Атланта, за голяма моя изненада снимката на Садгуру се появи на техния уебсайт. Следващата седмица той щеше да изнася беседа в тази църква, на петнадесет минути от дома ми. Вроденото ми любопитство беше провокирано и аз реших да отида и да проверя.

Когато пристигнах в църквата, избрах да седна в предната част на помещението, но встрани, за да мога да наблюдавам отблизо, без да съм пряк участник. Но съдбата се намеси и малко след като бях заела мястото си, няколко доброволци се качиха на сцената и разместиха подредбата, като сложиха стола на Садгуру точно пред мен. Това обърка плановете ми. Щях да го гледам много по-отблизо, отколкото бях предвидила.

Отидох на тази беседа напълно подготвена, очаквайки Садгуру да се окаже много чаровен, но в същото време убедена, че той няма да окаже влияние върху мен. Вях живяла достатъчно дълго, за да мога да се предпазя от прекомерното въздействие на магнетични хора, било то лично или професионално. Когато обаче той влезе в стаята онази вечер, видях в него свой отдавнашен познат. Усещах, че го познавах и винаги съм го познавала. Като добавка към изумлението, че Садгуру ми е познат, нещо в мен силно се вълнуваше, кипеше и бушуваше.

Изглеждаше като истински гуру - древен, неподвластен на влиянието на времето, сериозен, но също и закачлив, ако мога така да го определя. На всичко отгоре той беше и учудващо красив, с тюрбана и всичките си одежди. Носеше дълга, красива бяла туника от естествена коприна, бродиран шал; тюрбан с цвят на шафран: модерни и удобни кафяви сандали. Всичко това грабваше окото, но не беше само физическата красота. Имаше духовно излъчване, което струеше от него и изпълваше стаята. Притежаваше духовна сила, която фино се смесваше с нежност и омекотяваше грубата прямота на изказа му. Бях дошла, за да открия мистик, и не се разочаровах.

Незабавно разбрах, дори преди да заговори, че това беше онова „нещо повече", което търсех. Усетих, че знае това, което аз исках да науча, и че той беше това, което аз исках да бъда. Интуитивно разбрах, че този човек може да ме отведе до „там“. Срещат се хора, които са по-големи от живота, Садгуру обаче ги правеше да изглеждат малки.

Говореше ясно, интересно, забавно и безупречно логично. Отговорите на въпросите за живота се лееха от него. Той говореше за много неща - от обикновената и практична страна на живота до по-дълбоките измерения на съществуването. Обясняваше как създадената от него йога програма, наречена Иша йога, произлиза от многовековната йогийска мъдрост и може да бъде използвана от всеки, за да постигне цялостност, жизненост, личностно израстване и самореализация.

Говореше за свободата и как колко много от нас, или повечето, са станали заложници на външните обстоятелства. Садгуру каза:

- Единствената причина, поради която сте нещастни, е, че животът ви не протича така, както вие смятате, че трябва да протече. За това има две решения. Едното е да настроите живота си в съответствие с мислите си или незабавно да си създадете мислите, от които се нуждаете. Когато вашето щастие и благополучие не са подчинени на никого и на нищо, само тогава вие сте щастливи. Иначе, без значение дали сте в затвора, или си вървите по улицата, вие сте затворник на самите себе си.

Говореше и за стреса. Каза, че много хора са приели стреса като начин на живот и отказват да повярват, че могат и без него. Той каза:

- Човек не е под стрес заради това, което прави; човек е под стрес, защото лошо управлява себе си. Не знае как да се справя със собствените си системи. Затова е стресиран. Всеки е убеден, че работата му води до стрес. Питате президента на фирма дали работата му е стресова, питате изпълнителния директор дали неговата работа е стресова. Питате служителя в офиса, и неговата работа също е стресова! Моля да направите разликата! Няма работа, предизвикваща стрес. Само ако вие не можете да се справите със собствените си системи, изпадате в стрес. Вашето тяло, съзнание, химия или жизнена енергия не функционират по начина, по който вие желаете. Нито едно от тях не иска да приеме нарежданията ви. Ако вашата физическа, умствена, химична и енергийна система ви се подчиняваха, бихте ли могли да си причините каквото и да е неприятно усещане? Всеки един миг щяхте да бъдете изпълнени с блаженство. Животът ви нямаше да робува на външните условия, които са под въздействието на милиони различни сили. В едно и също време докато някои хора са под стрес, други вършат същата работа с радост. Така че изобщо не става въпрос за работата. Ако добре управляваме себе си, ще ставаме по-щастливи с годините; иначе важи обратното. Децата преливат от щастие, но повечето възрастни стават все по-малко и по-малко щастливи.

Тази вечер Садгуру говори простичко за много неща, които изглеждаха очевидни, но аз не бях поглеждала на тях по този начин. Дори само докато седях срещу него, някаква сила държеше гърба ми по-изправен. Думите му разсичаха пластовете на старото, изтъркано мислене, което се беше настанило в мен от години. С всяко ново прозрение желанието ми да получа още се увеличаваше. Логиката му беше до такава степен безупречна, че мисленето ми се промени мигновено. Но това беше повече от логика. Все още не мога да разбера защо незабавно повярвах на Садгуру, но в мига, в който той влезе в стаята, подозренията ми напълно изчезнаха, почувствах се съвсем като у дома и бях щастлива и благодарна, че съм там. В същото време, след като беше говорил само няколко минути, като че ли умът ми спря и аз ясно си спомням как в мисълта ми настъпи облекчение с едно дълго, отекващо „охооо“. Беше това, което търсех. От години копнеех и исках да съм свободна, сега вече знаех какво имам предвид. В този миг разбрах, че всичките ми самоограничения и усещането за удобство са във внезапна опасност. Бях попаднала на някого, който можеше да ми покаже какво е истинската свобода, свободата отвътре. Знаех също, че ако не бях сериозна в желанието си да съм свободна, нямаше да се окажа тук. Той не беше от хората, които щяха да извърнат глава, когато аз оставах пленник на собствените си навици, мисли и неправилни разбирания - или каквото и да беше това, което ме дърпаше назад.

В осезаемото му присъствие, без да вземаме под внимание изречените от него думи, открих, че едновременно Садгуру е и мил, и плашещ. Откакто станах достатъчно голяма да разбера, че моето търсене и безпокойство имат вътрешно, духовно измерение, съм се наслушала на думите на безброй различни учители от различни традиции. Почти винаги ми се е струвало, че искрите на прозренията, колкото и зареждащи да бяха, нямаха продължителен ефект върху мен. Срещата ми лице в лице със Садгуру не приличаше на срещата с никой друг и с нищо друго. Човек можеше и да не иска да чуе всичко, което той казва, но думите му прорязваха като скалпел и в тях прозираше истина.

Връзката, която усетих, беше на съвсем различно ниво и аз осъзнах ограниченията на предишното си търсене. Колкото и да не исках да си го призная, търсех живо, достигнало просветление същество и то беше тук, даже нещо повече. Бях намерила невероятно живо същество!

Нещата, които той каза тази вечер, непрекъснато се въртяха в главата ми и ангажираха мислите ми, когато имах време да разсъждавам над тях. Един коментар определено се запечата в мен: „Всяко мнение, което имате за нещо, може да бъде ограничаващо". Ето аз търсех самореализация навсякъде, където можех да я намеря, и в същото време се самоограничавах, като се съобразявах със собственото си мнение.

След беседата пред голямата аудитория научих, че на следващата вечер ще има и среща със Садгуру в по-тесен кръг в някакъв дом. След като получих потвърждение, че съм поканена, и дума не можеше да става, че няма да отида. Бях развълнувана, че ще го видя много скоро. Чудех се защо се вълнувам толкова.