Обърната: Облаците се разсейват. Нещата се изясня­ват. Депресията е зад гърба

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медити­рате, но още не сте го направили.)

Когато влязох в картата, наоколо беше тъмно, но не с гъсто-синия мрак на Отшелника, а със синьо-черен, застрашителен мрак, осветен единствено от флуоресцентната светлина на Лу­ната. Бледите й лъчи огряваха тясната пътека към нея и обра­зуваха лунен път върху езерото. Предстоеше ми да го преко­ся, за да изляза на сушата, и черната му вода ме гнусеше.

Езерото се оказа хладно и с меко дъно. Гигантският рак се появи тъкмо преди да изляза и щипките му защракаха като капани. Успя да хване десния ми крак и изпитах остра болка.

На сушата ме чакаха кучето и вълка. Нападнаха ме от две­те страни на пътеката и докато се опитвах да отблъсна едното животно, другото впиваше зъбите си в мен. Успях да извия врата първо на кучето, после на вълка. Всичко това, макар и на сцената на въображението ми, никак не беше лесно. (Из­глежда, че е трудно да се пребориш с мисъл, която упорито се връща да те ухапе.)

В крайна сметка продължих сама по пътеката, но не задълго. В кулите светнаха две тесни, високи амбразури. На фона на червената и жълтата им светлина се очертаха тъмните силуети на стрелци, наполовина скрити зад стените. Първо по мен стреля „червеният”. Стрелата му, горяща с червен огън, уцели крака ми и го прикова за пътеката. Този път болката беше режеща като от инжектирана киселина. Докато освобождавах крака си, „жълтият” пусна жълтата си огнена стрела, но поне нея успях да избегна. Опитах се да заобиколя пътеката между кулите, но встрани от нея затънах в гъсто блато, което влечеше надолу.

Продължих да напредвам, пълзейки по ръба, докато излязох вън от обсега на стрелите, но там се оказа, че пътеката пропада на места, които изглеждаха здрави. Земята хлътваше за изве­стно време, а после ямите се затваряха с механичен звук.

Пътеката ставаше все по-светла и все по-светла с фосфо­ресциращото лъчение на Луната, което изтриваше всички други цветове освен синкавите очертания и черните сенки. Това сияние уж беше светлина, но не осветяваше и теглеше все по-силно нагоре към източника си.

Сега вече най-големият ми проблем беше да се задържа на земята. Около мен излитаха коренища, блатни късове, дреб­ни камъни и се изгубваха в близката лунна гравитация. Коса­та ми летеше нагоре. Вече почти нямах за какво да се задържа.

Дрехите една след друга се откъснаха от тялото ми и изчезна­ха към Луната.

Когато накрая минах под Луната, вихрушката на притегля­нето й изчезна. Светът наоколо, макар и все така тъмен, вече бе напълно спокоен. Бях без дрехи, часовник, пръстени, обув­ки и всичко, което имах, когато влязох.

В този си вид (и надявам се, невидяна от други медитира­щи) излязох от картата.

Погледни и луната, която е предтеча на

всички останали, инструмент на

приро­дата, който променя ниската материя.

(...) Погледни какво е множеството на

безсмъртните и смъртни живи същест­ва

и как луната преминава по средата

между смъртните и безсмъртните.

XI Умът към Хермес

* * *

Попитам от Александър Македонски

дали иска нещо:

- Отдръпни се от слънцето ми.

Диоген

в Животописи на Плутарх

Щастливите хора във всичко имат успех,

а нещастните във всичко търпят

неуспех.

Хуаншъ Гун

Книга на основите

Дреме гърмът между две затишия.

Колко просто: добър е той, и тя- добра.

Свързани като двустишие

брат и сестра.

Велизар Николов Брат и сестра

СЛЪНЦЕТО

1 + 9 = 10. За трети път се връ­щаме към единицата и можем да проследим еволюцията в трите й фази. Фокусникът (1) беше на­чалото на всички начала, зачинателят, първото волеизявление, появило се да промени света според себе си. Колелото на съдбата (10) ни въведе в нов етап: от номерологична гледна точка в областта на двуцифре­ните числа, а от житейска - в осъзнаването, че всяко действие води до последствия, които чо­век трябва да е готов да посрещ­не. Дързостта на Фокусника се оказва вплетена в равновесните механизми на света, който за всичко търси сметка.

Слънцето е третата поява на единицата, този път отдавна чакана и благотворна. В Колелото на съдбата имахме вертикален кръг, който се върти нагоре, и, както може да се очаква, надолу. В деветнадесета карта той е разположен хоризонтално, без висоти и падения, амбиции и страхове.

Съществува навсякъде и никъде, като очертания върху земята магически кръг, в който на човек не може да му се случи нищо лошо. Тук, след неизвестностите на Смъртта, капаните на Дявола, драмата на Кулата и унинието на Луната, идва щастливата нова цялост. Слънцето е вътрешната хармония, до която пътникът заслужено се е добрал; благоденствие­то на живота, духа и сърцето. Не случайно двете фигури, хва­нати за ръце под топлите му лъчи, са деца, сякаш животът от­ново се е превъртял в началото си. Децата означават чистота, радост и искреност, които някои хора може би никога не са загубвали, но повечето изкупуват обратно с опит и страдания. Исус казва: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Матей, 18:3).

Слънцето е сбъдната мечта на Звездата, защото то и без това си е най-близката до Земята звезда. Следващата по съсед­ство е чак на 4,3 светлинни години. Неговото електромагнит­но излъчване доставя почти цялата енергия за живота на на­шата планета, защото както храната, така и повечето горива, са от органичен произход. Човечеството винаги е било наяс­но с първенстващото значение на дневното светило, което си личи от прости изрази като „слънце мое” до свързването на слънцето с всичко най-важно. Сред частите от тялото му е отредено съответствие със сърцето, а сред дните на седмица­та - с неделята.

Може да се каже, че Слънцето е божието присъствие на земята. В Иран то е окото на Ормузд, в Индия - окото на Варуна, според скандинавците - окото на Один, за мюсюлма­ните е всевиждащото око на Аллах, а за християните - Бог Отец. Буда също е наричан Слънце.

Древните египтяни са почитали небесното светило в раз­лични божествени въплъщения. „Аз съм Хепри по изгрев, Ра по пладне и Атум по залез”, говори Слънцето само за себе си в един древен текст. Хепри, скарабеят, се въздига сутрин от света на мъртвите и носи „вселенската сила на зараждането”. Ра, който денем прекосява небето с ладията си, е бил смятан за видимото тяло на небесния бог, а Атум, нощното слънце, е този, който отвежда душите на умрелите. Лесно е да се пред­положи, че Хепри е и възкресението.

В картите Таро Слънцето е с истинския си жълт цвят, кой­то от своя страна символично го отъждествява с космическия разум. То грее с разнообразните си енергии над двете деца и пръска пламъчета, които много напомнят лунните, но остри­те им върхове са обърнати нагоре. Оформени като капки, те падат към земята по обичайния начин, което показва, че светът си е наред и е такъв, какъвто го познаваме, Пламъчетата са 13, което се редуцира до 4 и разкрива устойчивостта на слънче­вата щедрост, както и връзката й с материалното, осезаемото. В „Държавата” Платон казва, че слънцето е образът на Добро­то - такова, каквото се проявява в сферата на видимите неща. И действително, картата се отнася най-вече до житейската ре­ализация. Видяна като вътрешно изживяване, тя няма крайно сложен регистър. Просто щастието, разбирателството и вътреш­ната хармония не притежават двойно дъно.

Както знаем, числото на пламъчетата - 13, може и да не се редуцира, и така стигаме до друго свойство на Слънцето. То се отнася колкото до въздействието на лъчите му над Земята, толкова и до посланието на картата. Слънцето дава живот, но също и убива. Храни зеленината, но създава и пустините. Не случайно двете играещи фигурки са обкръжени от стена, отвъд която светът не е толкова щастливо място. Оградата е жълта, обрамчена с червено, което подсказва за разум, съчетан с дей­ствие. Според Тарото това е начинът, по който човек може да отдели за себе си периметър, неприкосновен за външната пустиня. Уви, не може всичко да е еднакво добро за всички. Швейцарският окултист Освалд Вирт (1860-1943) отбелязва, че децата на Слънцето представляват елит, побратимен под „закрилата на иззиданата ограда”. И действително - хората, които умеят да ползват световното знание, които не познават финансовите лишения, които се радват на любовта на близ­ките си, които се изявяват блестящо в работата си или просто се чувстват добре, са малцинство. Добрата новина е, че Слънцето е достижимо за всички.

Златното Слънце символизира не само интелекта, но и са­мото злато. В алхимията металите си съответстват с небес­ните светила в следния възходящ ред: олово - Сатурн, калай - Юпитер, желязо - Марс, мед - Венера, живак - Меркурий, сребро - Луна, и злато - Слънце. Деветнадесета карта показ­ва, че целта на Великото дело е постигната! Материалното й проявление е златото, а духовната й същ­ност - удовлетворението. Откриването на алхимичното зла­то е неразривно свързано с просветлението и безсмъртието, които ще видим в следващите аркани. Градината под Слънце­то е вълшебно място вън от времето и пространството. Там има обич, доверие, спокойствие, защита, храна и подслон. Сам Бог се грижи нищо да не липсва.

През II в. роденият в Египет философ Валенции се оттегля от църквата, напуска Рим и става едно от основополагащите имена на гностицизма. Той въвежда понятието „плерома”. Това е някакво светло място на духа, което се населява от еони - висши създания или, казано по друг начин, аспекти на Бога. Юнг заимства плеромата на Валенции, за да обозначи място отвъд категориите време и пространство, където на­преженията между противоположностите не съществуват. За разлика от индивидуацията, за която трябва да се работи, пле­ромата е даденост. Тя е мистично изживяване на единството на личността, а не събиране на отломъците й. Плеромата е хармоничният ред на нещата отвъд паравана на реалността, каквато обикновено я възприемаме. Плеромата в Тарото грее за всеки, който проникне зад оградата на Слънцето.

На гръцкия Олимп има две двойки братя и сестри - също като децата на картата, - които персонифицират Луната и Слънцето. Първата и по-древна двойка е тази на Селена и Хелиос, децата на титаните Хиперион и Тея. Селена представ­лявала светлата луна, а Хелиос карал слънчевата си колесни­ца в небето и подозрително напомнял на Ра. (Тук всъщност близнаците са трима. Има още една сестра - Еос, зората, ко­ято в момента не включваме, защото не отговаря пряко за небесно светило.) Властта над Луната и Слънцето постепен­но преминава в ръцете на по-младата родствена двойка - Артемида и Аполон, деца на Зевс и Лета. Те поемат покрови­телството над двете светила, заедно с още много други функ­ции. Освен над Слънцето, Аполон трябвало да бди и над про­рочествата, музиката, спорта, земеделието, светлината, исти­ната и лечението. Може да се каже, че в картата на Слънцето чудодействата на Аполон са у дома си.

Как можем да проникнем зад дебелите стени на Слънцето? Понякога са нужни усилията на цял живот. Има обаче и по-преки пътища. Например да направим неочакван подарък, за­щото щедростта е божествен атрибут. Или пък просто да се усмихнем.

Слънцето в литературата: Тук процъфтяват утопиите „Градът на Слънцето” на Томазо Кампанела. Написан по време на 27-годишния престой на автора в неаполския зат­вор, трактатът рисува идеалния град. „Държавата” на Пла­тон, „Остров Утопия” на Томас Мор. Те всички са замисле­ни като препоръчителни места за живеене, колкото и днес да не ни се иска да се преселим в някой от тях. Селските идилии в българската литература. Трудно се прави сюжет от Слънцето, защото в него няма конфликти. „Кентърбърийски разкази” на Чосър и „Декамерон” на Бокачо като ос­новна канава: група хора, събрали се с обща цел и неуязви­ми пред беди и болести, си разказват остроумни истории. Като детска литература Слънцето е в стихията си: „Незнайко в слънчевия град” на Николай Носов, „Небивалици” на Доналд Бисет, „Торта в небето” на Джани Родари, „Карлсон, който живее на покрива” на Астрид Линдгрен, „Зайчето Питър” на Биатрикс Потър и т.н.

Слънцето в киното: „Фантазия” на Уолт Дисни, „Гринч”, „Барбароните”. Размах на симпатичните сериали: „Бар На­здраве”, „Приятели”, „Двама мъже и половина”.

Слънцето в историята: Кралят Слънце Луи XIV, цару­вал най-дълго в историята на Европа - от 1643 до 1715 г. По негово време Франция, бележи небивал културен разцвет. Кра­лят основава Академията по живопис и скулптура, Академи­ята на науките, Академията на архитектурата и Комеди Франсез. Планира Шан-з-Елизе, реставрира Нотр Дам и прави дом на инвалидите-ветерани.

Цигарите „Слънце” от 32 ст. като символ на постоянството и устойчивостта на социализма в България, както и грижата на последния за достъпните удоволствия на народа.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: След депресии и трудности, Пътуващият пре­крачва в мечтания свят на Слънцето. Там получава любов, сигурност и защита и вече е достатъчно зрял, за да ги оцени.

Тълкуване при гадаене: Щастие, успех, постижение. Финансов комфорт, сигурност. Ниша на неуязвимост. Там, където за другите няма, за вас има. Влизане в кръга на избраните. Разгръщане на талантите. Имате време и място за това, което обичате. Признание, раз­цвет. Радост и удовлетворение. Отлично здраве. При­ятелство, любов, разбирателство, прекрасни отноше­ния в колектив. Годеж, предложение за женитба.

Обърната: Перспективите са заоблачени. Успехът се отлага, което не означава, че се губи. Струпване на неблагоприятни фактори. В кацата мед има лъжица катран. Несподелени чувства, празни уверения, не­изпълнени обещания. Самотност. Незащитеност.

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медити­рате, но още не сте го направили.)

Когато влязох, попаднах в средата на оградената от зид гра­дина. Вън от нея беше пустиня, изпепелена от слънчевите лъчи. Вътрешността всъщност не можеше да се нарече точно градина, защото нямаше някаква особена растителност - две-три ниски топлолюбиви дървета с криви, разклонени стволо­ве. Останалото приличаше на прекрасен плаж. Тук слънчеви­те лъчи грееха ласкаво. Земята беше покрита със ситен пясък, а плиткото, прозрачно езеро в центъра беше синьо и живо като море. Две деца - момче и момиче - играеха голи в пясъ­ка. Косата на момчето беше руса, а на момичето - бяла.

Увлечени в заниманията си, те не ме забелязваха. Отидоха до брега и започнаха да си правят фигури от пясък.

- Деца, какво правите? - попитах ги аз.

Те вдигнаха очи и като че ли за пръв път ме забелязаха.

- Аз - замък - каза момчето.

- А аз - къща - каза момичето. И после допълни:

- В пясъка има и замък, и къща.

Момчето направи топка от мокър пясък и ми я подаде. В протегнатата му ръка тя се превърна в червена ябълка.

Взех я и ми направи впечатление, че е хладна и сочна. Вгле­дах се за пръв път в пясъка наоколо. Беше златен.

Излязох от картата.

Слънцето, най-великият от небесните

богове, комуто всички те отстъпват

като на цар и владетел, то, което е

толкова огромно, по-голямо от земята и

морето, то понася да има над себе си

по-малки движещи се звезди, защото се

страхува и почита някого - а кого, сине?

V Слово НА Хермес към СИНА Тат -

за това, че скритият бог е най-явен

* * *

Разсъмва се в мрачевината,

скрита зад очите, от

полюсите в черепа и стъпалата руква

на бурна кръв морето...

Дилън Томас

Развиделява там,

където слънце не изгрява

Възкръсването е мъчителен процес.

Няма гаранции, че след пречистването няма да се

окажеш някой трети, защото нещо в теб е

мутирало. Момее да се окаже, че

само външно наподобяваш онова, което си бил

преди. Прилича на пътуване, на изгубване на

посоката.

Константин Павлов Записки

Вече искам друго тяло, което да знае как

времето се променя отвътре и вятърът как

образува вълните...

Силвия Чолева

Скелет от музея в Анкара

СТРАШНИЯТ СЪД

Номерологично, Страшният съд е третата поява на двойката в Таро. (Всъщност в очите на хри­стияните той е неизменно свър­зан с Второто пришествие.) Жрицата, или първата карта с цифра 2, беше отражението на активната воля на единицата в тъмните води на интуицията. Творецът разцепваше своето единство, за да създаде проти­воположностите: мъж - жена, дух - материя, слънце - луна, небе - земя, огън - вода. Втори­ят носител на цифра 2, Силата, противопоставяше двете равно­весни единици в 11, или полю­сите на човешкото и животин­ското, за да удържи победа в полза на добродетелта. Страшният съд отново вещае конфликт на раздвоението - между тяло и дух, тление и вечност, - но като трети по ред той носи окончателното му разрешаване.

На картата виждаме три фигури, които се събуждат от смъртния си сън. Те са призовани от архангелската тръба да се вдигнат за нов живот и в позите им личи възхита и изумле­ние. Гробницата в предния план на картата, която по принцип би трябвало да напомня за телесната смърт, сега е отворена и при това зелена - цветът на възраждащата се природа. Полуизправените хора са оцветени с телесен цвят, което означава, че са запазили човешката си същност, но това е всичко: те са без дрехи и каквито и да било атрибути на суетата, ранга, обществения престиж. Нищо от предишния им живот не е ус­тояло на разложението в гроба освен безсмъртното им родст­во с Бога.

Голотата всъщност идва още от Слънцето. В сънищата пси­хоаналитиците я тълкуват като стремеж към истината, без­компромисна искреност, откровеност. Тъй като човек идва гол на света, събличането е всъщност завръщане към целостта на началото, към времето, когато не е имало какво и защо да се крие. Един от ритуалите на масонското посвещение се на­рича „събличане на металите”. Кандидатът е подканен да сва­ли от себе си всички пръстени, часовници, верижки, копчета за ръкавели и монети, за да покаже, че е обърнал гръб на до­сегашните си ценности. Според легендата вавилонската бо­гиня Ищар трябвало на седем пъти да сваля от накитите си, за да преодолее седемте препятствия по пътя към царството на мъртвите. Накрая се явила пред сестра си, господарката на подземното царство, чисто гола. Или пречистена поради го­лотата си. Ако се върнем назад в картите, ще видим, че събли­чането става още в Луната. Тя стапя значението на всички вещи, защото те не носят сигурност в несигурния свят.

Косата на архангела е жълта, докато тази на възкръсващите е синя. Оттук става ясно, че архангелът е вестител на висшия разум, а хората под него могат да чуят тръбата му само с инту­ицията си. След поучителното слизане до най-низшите слоеве на мирозданието, носителите на божията искра са призовани да се върнат при Създателя си и да заживеят с нови разбира­ния за живот и смърт. Двадесета карта не означава просто съжи­вяване, обратно на Смъртта. Тя е алхимичната трансмутация, просветлението, възкресението на ново ниво. Очите са широ­ко отворени, този път наистина. След чутата тръба, след видя­ната светлина, никой повече не може да бъде същият.

Предходният аркан, Слънцето, беше кътче на щастието, където човек изоставя грижите си. В него обаче не откриваме катарзис, така както и в постигнатото злато не можем да съзрем усилията на алхимичната сублимация. Страшният съд показва истинската драма на обновлението. То е пряко свързано със Смъртта, като превъзмогването на властта й не е задължително. Не е сигурно, че човек мечтае за новия си вид. Не е сигурно, че желае да се раздели с познатите си грижи.

Не е сигурно, че не се е отклонил по пътя си. Пък и възкресе­нието става единствено по Божия милост.

Древните египтяни вярвали, че след смъртта си човек се среща с четиридесет и двамата съдници, разпределени по 21 от двете страни на Съдебната зала. Всеки от тях имал специ­ално име, направлявал една от 42-те области на Египет и имал правото да се произнася по определен вид престъпление. Из­правен пред отвъдните си съдебни заседатели, покойният трябвало да отговори отрицателно на всеки от 42-та им въпроса съобразно делата си приживе. Не четиридесет и двамата оба­че осъждали разпитвания, а той сам го правел, защото съдът всъщност се провеждал в сърцето му. А то после трябвало да бъде претеглено на везните срещу перото на Маат (истината, закона, справедливостта) и да не излезе нито по-леко, нито по-тежко. Неиздържалите изпитанието падали в устата на чудови­щето Аммит. Интересното в случая е, че дори Озирис не съдел, а участвал единствено като свидетел на равносметката.

Архангел Гавраил, вестителят, зове бившите мъртъвци с тръба, така както някога се е свиквал сбор или войските са били изпращани в атака. Тръбата е сигнал за действие, от­правен от по-висшестоящия. Червените ръкави на вестителя също призовават към нова активност. Сините облаци скри­ват небесните пътища и подсказват, че ставащото горе е достъпно само за интуицията.

Страшният съд показва самия процес на посвещаването, когато човек е преминал през най-страшните за природните му инстинкти изпитания и вече навлиза в нова осъзнатост. Често пъти в живота това се ознаменува от някаква церемония, която има за цел да отклони психичната енергия от установените на­вици и да я вкара в непривична активност. Такива са не само мистичните ритуали, но и в по-обичаен план посрещанията на първокурсниците, войнишката клетва, женитбата. Важното е, че след това има ясна, видима промяна. Според Юнг, когато една психологическа нагласа изчерпи полезността си, тя започва да гние и да трови целия организъм. Тогава изцелението може да дойде единствено от инициация, която ще постави индивида пред качествено нови перспективи.

В житейски план Страшният съд може да се сравни само с пробуждане от предишния живот. Това, което ви е засягало, може изведнъж да се окаже, че не ви засяга. Това, което ви се е струвало особено важно, може внезапно да бъде издухано от вятъра като купчина ненужни парцали. Метаморфозата не означава, че не можете вече да се познаете, а че най-сетне ще разберете какъв сте наистина. Срещата с Бога е среща с ис­тинската същност.

Картата вещае празненство на духа, завръщане към изна­чалните стойности, радост, непомрачена от егоистични съоб­ражения. Освобождаване от последните сковаващи пред­разсъдъци, които не принадлежат на духа ви. Разгръщане на спящите досега таланти. В това тържество при завръщането към оня, който ви е изпратил на път, няма да сте сами. Ще разпознавате стари приятели, с които житейските грижи са ви разделили, и ще се прегръщате в радост. В Страшния съд има оргиастичен екстаз, който трябва да се разбира не само в дионисиевия смисъл на думата, но и в психоаналитичен план, като щастие от сливане с единомишленици. Страшният съд дава перспектива на действието, защото вече знаете какво искате и виждате къде отивате.

Ще намерите отново себе си и този път ще се заобичате.

Страшният съд в литературата: „Властелинът на пръстените”, в който малките хобити стават големи герои; „Джейн Еър”, където житейското проглеждане на мистър Рочестър е свързано с физическото му ослепяване. „Метамор­фозата” на Кафка е пример за въздействието на обърнатата карта.

Страшният съд в киното: „Боен клуб”, „Сбогом Ленин”, „Батман”, „Флашданс”, отново „Матрицата”. Тъй като Страш­ният съд е свързан с индивидуално прозрение, много често към тази категория спадат филми, озаглавени с името на глав­ния герой. Те обикновено разказват за метаморфозата на ха­рактера му, за някакво събитие, след което той съзира истинската си същност: „Нострадамус”, „Роки”, „Ерин Брокович”, „Рейнман”, „Били Елиът”, „Халъм Фоу”.

Страшният съд в историята: Освобождението на Бълга­рия от османско владичество през 1878 г. Думата „събуждане” е постоянен епитет на събитието: от народните „будители” до „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди”.

Ренесансът и Възраждането като край на средновековното пренебрежение към отделния човек. Просвещението като събуждане за фактите.

В по-новата история, падането на Берлинската стена. Тя просъществува от 1961 до 1989 г., но в мъртвата хватка на студената война изглежда вечна. Всъщност смъртта я съпътства не само метафорично. Приблизително 70 човека са убити око­ло нея в опит да я прескочат. Срутването на стената става меж­дународен символ на обновяването на света. Разделени семей­ства се прегръщат над премахнатата граница.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: Пътуващият е преминал през живот и смърт, за да получи просветление пред извора на вечността.

Тълкуване при гадаене: Просветление. Възраждане. Равносметка и събуждане за нов живот. Посвещение. Дълъг път напред. Прилив на жизнени сили. Вдъхно­вение, откликване на Божия повик. Изясняване. Завръщане към корените. Среща със стари прияте­ли. Сдобряване и ново щастие. Дионисиев възторг от единството. Митинг, справедлив бунт, революция. Излизане от анонимност; влизане във фокуса на об­щественото внимание; публичност. Успешно при­ключване на съдебно дело; на период от тежък труд. Излизане от затвора. Оздравяване. Нищо не може да ви попречи да следвате мисията на живота си.

Обърната: Погледът не вижда перспектива. Проспани възможности, липса на инициативност. Сляп сте за истината. Излишна шумотевица около безстойностни продукти. Предстоят още усилия до признанието.

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медити­рате, но още не сте го направили.)

Не влязох напълно в картата, а останах в рамката й, защото нямаше къде да стъпя. Цялата земя пред мен беше превърната в океан. Из него плуваха ковчези. Изведнъж небето порозовя. Слънцето изгря и от него излетяха бели птици. После настана затишие. След това от слънцето се появи голяма колкото точица човешка фигура на огромни криле. Приближаваше се със смайваща бързина и надуваше тръбата си.

Ковчезите започнаха да се разковават и от тях заизлизаха скелети като измътени от яйца. По скованите им тела започна да полепва плът и накрая те се превърнаха в живи хора. Близ­ки и приятели започнаха да се разпознават, да гребат с ковче­зите си един към друг и да се прегръщат. Постепенно водата започна да спада и дъските се удариха в земята. Високи чер­вени и сини цветя израснаха с голяма бързина и покриха вся­ко кътче пред погледа.

Отвсякъде заприиждаха животни и започнаха да пасат. Бяха разнообразни, несвързани с който и да е конкретен географ­ски пояс: жирафи, крави, слонове, зайци. По-скоро напомня­ха за пътниците в Ноевия ковчег. Постепенно се наредиха едно зад друго и тръгнаха на групи заедно е хората към хоризонта. Безкрайната им криволичеща върволица стигаше до слънце­то и изчезваше в него като в светъл вход.

Скочих в картата и откъснах едно синьо цвете. От стебло­то му потече някакво мляко и аз се наведох да го опитам.

- Не пий! - чух глас над себе си.

- Защо? Това не е ли мляко?

- Това е кръвта на цветето - отвърна ми архангелът. Много се смутих.

- Аз просто го откъснах, защото ми се стори, че е красиво.

- Нищо мъртво не е красиво. Красиви са само живите неща.

Взрях се в лицето му, но не можех да възприема конкретните му черти. Дори за момент ми се стори, че е череп.

- Ти да не си Смъртта?

- Не - засмя се той, - не съм.

И втренчи в мене ясните си сини очи. Първо ми се вижда­ха като звезди. Внезапно осъзнах, че в тях има и бели облаци. Очите му бяха дупки, през които се виждаше небето зад гърба му.

Той отлетя, а аз излязох.

Но първо трябва да разкъсаш хитона,

който си облякъл, тъканта на незнание­то,

опората на злото, веригата на

унищожението, мрачното заграждане,

живата смърт, осезаемия труп, прено­симия

гроб, крадеца, обитаващ дома,

който те мрази чрез нещата, които

обича, и ти завижда за нещата, които

мрази.

Такава е вражеската дреха, която си

облякъл, и тя те притиска надолу към

себе си, за да не погледнеш нагоре, та

като видиш красотата на истината и

обитаващото я добро, да намразиш

нейната лошота.

VII Затова, че най-голямото зло

МЕЖДУ ХОРАТА Е НЕЗНАНИЕТО ЗА БОГА

* * *

Като малък мислех, че планината е

планина, а реката е река. После

разбрах, че планината не е планина,

а реката не е река. Сега съм стар и

знам, че планина­та е планина,

а реката е река.

Дзен ПРИТЧА

С теб, здраво рамо в свят менлив,

намирам дирята си точна,

кръгът ми стана устойчив

и свършва там, където почна.

Джон Дън Пергелът

Той ме познава мен, Богът на световете,

който приема даровете на хората,

Богът, който е приятел на всички.

Той ме познава и постига мир.

Бхагавадгита

СВЕТЪТ

Ето че за трети и последен път се връщаме към тройката, син­тез на противоположностите. Първата номерологична тройка, Императрицата, беше повелителка на природата и на нейно­то здраво, множащо се и въз­становяващо се тяло. Втората „тройка”, Обесеният, жертваше тялото си, за да живее в духа. В Света, или третата номероло-гична тройка (2 + 1 = 3) от голе­мия аркан, синтезът на опозици­ята не се разрешава нито в пол­за на тялото, нито в полза на духа. Светът е щастливото еди­нение на божествения разум с природата. Духът, достигнал мистичния си извор, кара тяло­то да танцува; тялото вече не е затвор, а щит и убежище за духа. Жената, изобразена на картата, лежи в центъра на няколко групи от фигури. В четирите ъгъла се виждат бик (вол), лъв, орел и ангел - емблемите на четиримата евангелисти в христи­янската иконография.

Това са съответно Лука, който изтъква бремето на Христовата жертва, Марко, който набляга на цар­ственото величие на Спасителя, Йоан, който говори за възне­сението на духа, и Матей, пръв вестител на свещеното слово. Независимо че централната фигура не е християнска икона, присъствието на четиримата евангелисти говори за възкресе­ние, след което идва вечен живот. Не е трудно да се забележи, че емблемите им съответстват и на четирите елемента - земя, огън, въздух и вода, - по равно участващи в направата на Све­та. Тук става ясно и защо по средата им стои жена. Тя е Атта Мшки или „душата на света” - живецът в материята; пресеч­ната точка между времето и пространството.

Овалният венец около тържествуващата фигура е изплетен от лавър, чиито вечнозелени листа символизират безсмъртие­то. Тук обаче лавърът не е представен с обичайния си цвят, а е жълт на върха, червен по средата и син в долната си част, кое­то балансира в хармонично съотношение разума, волята и ин­туицията. Поначало венецът притежава сложна символика. Когато се поднася на победител, той е знак за триумфа му; ко­гато се полага върху покойник, той означава печал. Смята се, че булчинският венец (уви) заимства и от двете символики. Ако трябва да се обединят в едно изречение, то ще гласи, че ве­нецът бележи края на един живот и началото на нов.

Възможно ли е в такъв случай картата на Света да означа­ва края на пътя и смърт? Вземайки за пример планетите, кои­то след огромни кръгове се връщат в изначалните си точки, Хермес заявява, че и останалите събития на земята се повта­рят циклично. „По какъв начин душата е безсмъртна и какво е действието, което води до съставянето и разпадането на тя­лото? Смъртта не се отнася до никое от тях, а е понятие, по­явило се от думата за „безсмъртен”: но название­то на смъртта е име, празно на дело, или думата за смърт се извлича от „безсмъртен” чрез лишеност от първата буква. Смъртта е някакъв вид гибел, а нищо от нещата в света не се губи. Защото ако светът е втори бог и безсмъртно същество, не е възможно някаква част от безсмъртното да умре”. По­следните три аркана показват трите резултата от завършва­нето на Великото дело на алхимика: Слънцето възвестяваше постигането на златото, Страшният съд - про­светлението, а Вселената - вечния живот.

Танцуващата фигура на картата държи два жезъла в ръце­те си, докато Фокусникът притежаваше само един. Другата му ръка държеше монета. Фокусникът играеше между вълшеб­ството и материята, между личната воля и правилата на об­ществото. Двата жезъла на Света показват, че тук магическа­та мощ е реализирана до краен предел. „Играта” е между вълшебство и вълшебство, лична воля и лична воля. Светът е непрестанно превръщане от едно в друго, постоянно присъ­ствие и загадка пред погледа - не просто фокус по празници­те. Постигането на Света означава да се съединят двата об­раза - на създаденото от Бога и на възприетото от човека. Двата жезъла представляват положителният и отрицателният полюс във всичко. Те биха били противоположностите, които разпъват личността, ако сега личността не ги държеше.

Вече виждаме, че в 21-ва карта има поредица от числови групи, обединени от общ център: четирима евангелисти, три­цветен венец, два жезъла и човешка фигура в пресечната им точка. Очертава се мандала - комбинация от вписани една в друга фигури, най-често кръг и квадрат, с емблема в центъра. Не само тибетските монаси и индианците рисуват мандали. Индуистките храмове се строят в такава форма и олицетво­ряват вселената с различните й нива и порти към четирите посоки на света. Мандалата символизира пресечната точка между микрокосмоса и макрокосмоса. Тя огражда като в ма­гичен кръг (всъщност „мандала” на санскрит означава имен­но „магичен кръг”) пространството на Аз-а и едновременно с това показва каналите, по които до него прониква вселенският дух. Ако трябва да се направи портрет на човешката личност в цялата й красота и хармония, без да се рисуват очи, нос и уста, вероятно ще се получи мандала.

Светът е повод да се върнем към всичко научено и преживя­но досега, за да го осмислим. Поехме по пътя на картите, за да открием Света, а в крайна сметка открихме себе си. Двадесет и първи аркан е тържеството на личността като цяла, неделима и отделена от другите хора същност. Това е процесът, който Карл Густав Юнг нарича „индивидуация”. Всъщност Юнг заема тер­мина от немския философ Артур Шопенхауер (1788-1860), но в действителност той принадлежи на алхимика от XVI в. Герард Дорн. Индивидуацията е вътрешно вградената цел на всеки. Това е моментът, в който личното несъзнавано се обединя­ва с колективното и мъчителните противоречия се стапят. Юнг стига до извода, че всички проблеми, усложнения и драматич­ни перипетии в личния живот са само колебания по пътя на човека към собствения му център. Този център е тайна за са­мия него, но го притегля към себе си като дъното на водовъртеж. Това беше пътят, който символично изминахме с 22-те големи аркани и реално изминаваме в живота.

След Света вече нищо не може да бъде същото, защото ни­кой не иска да бъде същият. Страхът от най-големия враг е изчезнал, суетното желание да се спечели одобрението на дру­гите е изчезнало, останала е само любовта - към другия, към себе си, към вечния дух в нас и извън нас, към това, което умеете да правите. Събуденият, видял красивото си вътреш­но лице, повече не желае да го крие. Светът не е триумф пред ръкопляскащите като Колесницата. Не е и победа над съпро­тивляващото се зло като Силата. Не е топлещото щастие на Слънцето, нито драматичното измъкване от старата кожа като Страшния съд. Светът е разчитането на писмото, с което чо­век се ражда, и сливането на личното съзнание с космическо­то. 21-ви аркан принадлежи колкото на индивида, толкова и на Вселената, защото сега те са едно.

Жената в центъра на венеца прилича на ембрион в утроба­та. Последната от разглежданите карти сочи към първата. Духът е отново на път да се прероди, независимо дали в мъдре­ца, видял всичко, или в детето с ненаситен поглед, а може би и в двете. Нулевият аркан предстои. Светът е уроборосът, или змията, захапала опашката си. Вечността, през разпад и съединяване, възход и падение, смърт и възраждане, продължава кръговрата си единна и без да познава граници.

Светът в литературата: „Одисеята”, „Една одисея в 2001”.

Светът в киното: Тъй като двадесет и първи аркан в жи­вота е по-скоро квинтесенция, към която вървим, отколкото постоянно състояние на духа, по-лесно могат да се цитират фантазии приближения до него: „Всемогъщият Брус”, „Ма­гистрала 60”, „Щрак”. „Петият елемент” развива темата за четирите елемента, които се активират благодарение на чо­вешка фигура в центъра. При това, точно както и в картата, тази фигура принадлежи на жена.

Светът се вижда във финала на всеки филм, който показва с какво героите са се променили, като са останали същите.

Светът в историята: Историята на света.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: Пътуващият е пристигнал. Той вече знае кой е и никой не може да му отнеме това щастие по пътя по-нататък.

Тълкуване при гадаене: Успех. Окончателна промяна към по-добро. Постижение, признание, окончателно утвърждаване. Достигане до заветната цел. Бляскаво завършване на започнатото. Заслужена награда за усилията. Научен или творчески принос. Преминава­не към „висшата лига”. Нова работа, професия или държава, където предстои по-добра реализация. От­варяне на третото око. Синтез. Освобождение. Пости­гане на вътрешния мистичен център. Духовна цялост, съвършенство, свобода. Царството Божие.

Високопоставена длъжност.