Среднощен разговор с един мистик 1 страница

ПРЕДГОВОР

Тези от вас, които са прочели феноменалния бестселър Яж, моли се и обичай, знаят за многото така наречени бисери на мъдростта, които Ричард от Тексас отправя към авторката Елизабет Гилбърт - Бакалничката. От страниците на нейната книга аз най-неочаквано придобих значителна популярност. Медиите ме окачествиха като „забележителен образ, който със своите кратки мъдрости на разговорен език раздава язвителни, непочтителни, хумористични съвети". Други отидоха толкова далече, че ме охарактери­зираха като „толкова мъдър и завладяващ, такъв невероятен, уникален дух". Дори Опра Уинфри покани този „учудващо мъдър каубой" в нейното шоу, където представи Лиз и книгата й, която бе придобила изклю­чителна популярност.

Нейните читатели знаят също и за предишните ми залитания по наркотиците и алкохола, и за кариера­та ми на наркодилър, или както Бакалничката въз­можно най-деликатно окачестви тази моя работа - ка­то „брокер на стоки" в сферата на наркотрафика. То­ва, което вие не знаете, е как стана трансформацията ми от наркоман и алкохолик в „голям тексаски йога", който може да раздава съвети, за които се твърди, че са мъдри. Разбира се, суровото училище на живота ми даде много уроци, но по-важното е, че съдбата ме да­ри с двама забележителни учители: първия Лиз избра да запази в анонимност (и аз ще направя същото), вто­рият е Садгуру[1] Яги Васудев.

Въпреки моя талант за образни и запомнящи се ос­троумия, нямам думи, с които да мога поне малко да се доближа до описанието на това изключително, не­вероятно, велико същество, което сега съм благосло­вен да наричам мой гуру. Никога преди не съм бил в присъствието на човек като него. Наистина, той е не­повторим! Невъзможно е да го причислим към типич­ния за Съединените щати източен гуру, за когото сме си изградили някаква представа. Той е много нетра­диционен, не се вписва в никакви рамки - шегаджия, често облечен с дънки и тениска, обича да играе на фризби. И все пак олицетворява най-висшата степен, самия връх на онова, което всеки търсещ иска да ви­ди в един духовен водач - този, който прави всички възможности достижими.

За първи път срещнах Садгуру през 2005 година, когато една скъпа приятелка, която сама се бе преоб­разила много, ме покани да присъствам на встъпител­на Програма за духовно израстване. За да бъда чес­тен, ще добавя, че тя не просто ме покани - купи ми самолетния билет, плати ми хотела и семинара, така че аз не можех да кажа „не, твърде зает съм и т.н." или да се измъкна с някое друго извинение. И както седях там, в конферентната зала на хотела, той влезе и осан­ката му беше такава, че наистина цял потреперих. После се обърна с лице към нас.

Погледнах го в очите и ми се зави свят. Взирах се в дълбоки езера от любов, които ме поглъщаха и ме об­гръщаха напълно. Никога преди не бях преживявал такова нещо. Всичко, за което можех да си помисля, беше: „Оооо, плувам в непознати води". След това той отвори уста и започна да говори, а думите му отеква­ха толкова дълбоко в мен, че почти физически пре­живявах това, което чувах. Усещах, че ме докосват на клетъчно ниво. Да се изразя още по-кратко, бях напълно омагьосан.

В края на програмата говорих с него за състояние­то на сърцето си. Помните ли моята молитва за отваряне на сърцето ми, за която писа Лиз? Резултатът беше четворен байпас. Това стана пет години по-рано и тогава проблемите се бяха появили отново. Взе­мах нитроглицерин като бонбончета, бях преживял инфаркт и се надхитрях с оная, черната с косата. Ле­карите ми казаха, че нищо повече не могат да напра­вят, и ме посъветваха да сложа делата си в ред.

Попитах Садгуру дали може да направи нещо, за да ми помогне. Той каза:

- Да, но тук нямам време, ще трябва да посетите друга специална програма.

През ума ми мина мисълта, че той е велик търго­вец и отговорът му целеше да ме накара пак да се вър­на.

И така заминах за Индия за следващата програма в Центъра за уелнес и възстановяване в неговия ашрам, в близост до подножието на планината Велингири в Южна Индия. Моето лечение, индивидуално предписано от Садгуру (както беше за всеки един от участниците в програмата), се състоеше от комбина­ция от йога практики, диетичен режим, аюрведа терапия и сидха лечение. Voila! След един месец вече жи­веех в различно тяло. Симптомите изчезнаха. А она­зи, черната с косата - ами, приспахме я.

Сега вече съм присъствал на всички курсове за нап­реднали, които предлага Садгуру, заедно с още без­брой други негови ученици. Уникалното е, че колкото и много хора да посещават дадена програма, той за­бърква нещо, което нарича „йога коктейл", специал­но за всеки един практикуващ, за да може той да пос­тигне желаните резултати. Аз го направих. Той ме пос­вети в езотерични йога учения, които са съществува­ли в продължение на хиляди години, но изглеждаха абсолютно недостъпни за мен, накара ме да ги пре­живея дълбоко в себе си. И всичко се случи толкова бързо, направо със светкавична скорост.

Времето, което прекарах близо до Садгуру, преми­наваше в практикуване на преподаваните от него методи, като извличах ползите от безбройните му „практики" и преди всичко бях обсипван с благодатта, която струеше така изобилно от него. Това беше период на трансформация. Животът ми днес е живот без усилия, изпълнен с радост, дълбоко чувство на спокойствие и освободеност от многото ежедневни заплетени ситуации. Чувствам се изключително щастлив и благодарен да имам в живота си този съвършен дар от Садгуру, който предадох на двамата си синове и сега те следват пътя на Иша йога.

А сега искам да предам същия дар и на вас. До това невероятно същество - Садгуру Яги Васудев, можете да се докоснете в Среднощни разговори с един мистик. Книгата ще ви кара да усетите неговото присъствие по много човешки начин. Написана е така, че да може лесно да се разбере. Няма нужда да знаете нещо по те­мата, за да разберете това, на което книгата ви учи. Но дори и читателите с опит ще намерят свежи къл­нове на мъдростта и просветлението.

Шерил Симони, съавторът на книгата, има голя­мото щастие и късмет да прекара една седмица със Садгуру в къщата си на брега на езерото, така че той да може да довърши известна неотложна работа. Ве­чер и през нощта тя разговаря с него - толкова удивително и рядко преживяване е някой да може да прекара тези часове в присъствието на просветлено същество. Така че вие, чрез книгата, сте поканени да споделите това невероятно, уникално преживяване.

Имате възможност да предприемете пътуването на Шерил заедно с нея. Може и вие да седите до огъня, да плавате с лодката, да се взирате в звездите със Садгуру и в същото време да разговаряте е най-великия учител на света, попивайки всеки един аспект от неговите прозрения. Среднощни разговори с един мистик предлага необикновена и отключваща интуицията възможност да споделите личното пространство на това безценно същество и да бъдете част от преобразяването, което Шерил претърпява.

Книгата е изпълнена с най-разнообразни, откровени и самородни мъдрости, които са много полезни. Зная, че когато четете тази книга, във вас ще отекват нейните истини, ще бъдете докоснати по начин, който ще задвижи собствената ви трансформация, и ще разберете, както направих и аз, че спокойният, удовлетворяващ и изпълнен с трепет живот е възможен за всички, които са отворени, за да приемат изобилната благодат на това несравнимо същество.

Среднощни разговори с един мистик: не пропускайте тази рядка възможност. Така че седнете, отпуснете се, вдигнете удобно крака и пийте направо от извора.

Ричард Вогт, известен като Ричард от Тексас, персонаж от Яж, моли се и обичай на Лиз Гилбърт

ПРЕДИСЛОВИЕ

Като независим редактор и писател имах добрия късмет да работя с няколко прекрасни и мъдри ав­тори, докато пишех по различни духовни теми. Кога­то прочетох ръкописа на Шерил Симони за нейните преживявания и за Садгуру Яги Васудев, почувствах близко родство с автора. Аз също изпитвах дълбок копнеж да срещна необикновения, духовит, атлети­чен гуру, любител на високите скорости, когото тя описва на своите страници.

Някои от преживяванията на Симони със Садгуру са подобни на преживяванията, за които съм чела в книгите за отдавна починали учители. В същото вре­ме Садгуру изглежда много по-забавен от стереотипа на „отшелника в планината". Чувството му за хумор и желанието му за живот просто извират от страниците. А търсенето на правилната духовна пътека, която да отведе Симони до мястото на блаженството, изглежда точно като моето собствено дирене в продължение на десетилетия. Осъзнах, че това е книга за ед­но пътуване към същността на просветлението.

Симони е съвършеният водач в света на Садгуру, особено за западняците, които може и да не са имали много опит в контактите с други гуру или просветлени същества. Симони задава точните въпроси. Нейното изгарящо любопитство и остър интелект ни помагат да проникнем в дълбините на това търсене. Някои хора, разбираемо, могат да бъдат изплашени от такъв пламенен човек като Садгуру, но Симони е абсолютно категорична и ясна за едно: Садгуру е човекът, който успя да даде отговор на въпросите, които си е задавала през целия си живот, и тя в никакъв случай нямаше да пропусне тези отговори да се изплъзнат покрай нея. Въпреки че никога преди не е писала книга, отдадеността на Симони към темата й дава възможност да предаде своя разказ директно и лично, което прави често абстрактните понятия да звучат достъпно за всеки.

Първоначално Симони подхожда към цялостната идея за гуруто с лек старомоден скептицизъм. Веднъж разсеяла своите съмнения, на нас не ни остава нищо друго, освен да се убедим и ние самите, че Садгуру е истинска находка - човек, който не само е способен да живее в безкрайността, а притежава и средствата, с които да ни помогне да отидем с него.

Около осем месеца след като за пръв път прочетох ръкописа, имах възможността да се запиша на курс по духовно израстване с един от учениците на Садгуру. Въпреки че самият Садгуру не беше там, неговото присъствие проникваше в аудиторията и някои от участниците очевидно имаха странни преживявания. Другото, което забелязах, беше, че в очите на всички доброволци, последователи на практиките на Садгуру, грееше светлина. Никога не бях срещала толкова мили и любящи хора. В тях нямаше натрапчива амбиция.

Добре, мислех си аз след тази програма, очевидно с мен ще е много трудно. В курса нямах никакви усещания за пробуждане. Бях все така своенравна, както преди, но бях решила да постигна духовно израстване и следвах предписаните практики. Спомних си, че и Симони говори за своите собствени духовни изпитания. Тя често споделя своето учудване, че другите хора, изглежда, имат по-силни или по-дълбоки медитативни преживявания от нея, но също ни припомня, че „преживяванията" не са целта на тази дейност - истинската цел е трансформацията. А за някои от нас може да е нужно време, за да потиснем съпротивата си.

Две седмици след завършването на курса по духовно израстване аз отидох в ашрама на Садгуру в Тенеси, за да участвам в друга програма със самия учител. Отначало просто си мислех, че ще се забавлявам; нямах надежди, че ще изпитам усещанията, които видимо изпитваха другите хора. Два дни в програмата, и животът ми беше преобразен. В дневника си написах: „Прекарах седмицата с един гуру, който проник­на в сърцето ми и превърна кръвта ми в буйни реки. Едва си поемах дъх и се гмурках в тези бурни води. Плаках в агония, докато усетих, че се нося по повърхността и ме подкрепят малки златни рибки. На брега разбитата ми сянка стенеше и размахваше тъп меч. Когато дойде време да тръгна, отплавах, а сянката ми се влачеше след мен. В далечината - барабани!“.

Чувствам се толкова щастлива, че прочетох тази книга преди участието си в програмите. Влязох с отворено съзнание и интелектуално разбиране за някои от концепциите, които щяхме да обсъждаме. Разбрах също, че да седиш в краката на учителя и да учиш тех­никите е нещо наистина прекрасно, но самата техно­логия е тази, която може да промени живота. Сега, ко­гато следвам практиките, научени в програмите, за­почнах да усещам ефектите им, които Симони описва в книгата си: по-добро здраве, повече енергия, по-го­ляма концентрация и мигове на необяснима радост.

Толкова време са ни учили, че трябва да живеем в настоящето. Казвали са ни, че „всичко е илюзия" и че „царството небесно е в нас". Интелектуално може да разбираме тези идеи, но, изглежда, трудната част за повечето от нас е как да ги осъществим. Как да пре­минем от интелектуалното разбиране към реалното преживяване? Благодарение на Шерил Симони и ней­ната книга усещам, че съм направила няколко малки стъпки по тази пътека. Имам намерение да напредна доста, но дори и да спра дотук, трябва да кажа, че съм много по-добре. И малкото мир и спокойствие са едно цяло съкровище.

На онези от вас, медитатори, преминали през една или повече от програмите на Садгуру, тази книга ще даде отговорите на въпроси, които дори не сте и предполагали, че може да зададете. За други - като мен самата, която никога преди не бях и чувала за Садгуру, четенето на тази книга ще отвори очите и ума за пре­живявания, които никога не сте си и представяли, че са възможни. Тя ни предлага огромна надежда за възможността да не сме ограничени само в цикъла на чо­вешкия живот. Просветлението е възможно. За всеки един.

Това е книга, която трябва да бъде прочетена повече от веднъж. Тя не е просто сборник от кратки съдържателни мъдрости; по-скоро е един задълбочен, личен разговор между търсещ и просветлен. Всеки път, когато я четете, вие ще я разбирате на все по-дълбоко ниво. Историята на живота на Садгуру е на тези страници. Всъщност няколко от житейските му исто­рии. Мъдростта му също е тук. И дори мисля, че и любовта му е тук.

Намасте,

Пат Макеналти

Бележка на автора: Пат Макеналти е доктор по твор­ческо писане в Университета на щата Флорида. Получила е няколко награди за телевизионни пиеси и белетристика. Автор е на четири книги, много разкази, есета, стихове и пиеси. Пат е написала и няколко театрални постановки за младежи, включително Пик и любовният еликсир, издадена от Хюър Пабликейшънс. В момента Пат работи върху друг роман и адаптира една от своите книги за заснемането на филм. Тя е и учител, ръководител на уъркшоп, преподавател по творческо писане и редактор на свободна практика.

БЛАГОДАРНОСТИ

Моите сърдечни благодарности към всичките ми приятели и спътници (назовани и неназовани), които допринесоха за тази книга по много и различни начини:

Садгуру,който мога да кажа е над всичко това. Фактът, че той промени и обогати живота ми и продължава да го прави, е най-великият от всички дарове.

Дейвид Кошран, моят сътворец в живота и любовта, чи­ето търпение, подкрепа и ентусиазъм ми помогна­ха да преодолея много трудности.

Моят син, който любящо пожертва времето, което тряб­ваше да прекарам с него.

Свами Нисагра, санясин, който направи много за тази книга.

Ръсти Фишер и Бет Басет, редактори, които помогнаха едно удивително преживяване да се превърне в книга.

Пат Макеналти, редактор, чиято подкрепа беше неоце­нима и която сега следва този път заедно с мен.

Сиобхан Донели, Гейл Бърнс, Боби, свами Шайлаш и Майк Снодграс,чиито ентусиазъм, приятелство и неумор­на подкрепа бяха безценни за мен.

Джинджър Прайс, Ню Лийф Лийф Дистрибутинг Къмпани, която много рано разбра потенциала на написаното и помогна книгата да види бял свят.

Райли Пински, за отличната рекламна стратегия; с него е удоволствие да се работи.

Боб Фрийдман и всички останали приятели от Хамптън Роудс Паблишинг.

ВЪВЕДЕНИЕ

Има духовна Сила,

която Ти дава живот

Търси я!

Руми

Срещнах мистика и самореализиран йогин Садгуру Яги Васудев след много години на безплодни дирения. Той се появи в моя живот и го промени, след като вече бях приключила търсенето си и се бях зарекла да изживея живота си възможно най-добре, без дълбоката духовна реализация и спокойствието, към които се стремях.

В този човек много хора по света са видели нещо, надхвърлящо нашите представи. Той е същество, което е невероятно живо във всеки един аспект - от всяка възможна човешка и духовна гледна точка. Каквото и да си бях мислила, че означава да си човек - той е повече от това; както и да си бях представяла един гуру - той надхвърли представите ми.

Преди да срещна Садгуру, търсенията ми ме отведоха при много различни учители, по много различни пътеки. Посетих десетки духовни убежища, прочетох много духовни и философски книги, пътувах до свети места по целия свят, включително Индия, Непал, Тибет и Бразилия. И въпреки всичко, след многото години на опити, не се бях доближила до отговорите, които търсех. Усещах се с празни ръце, въпреки упоритото постоянство и силата на желанието ми.

Не искам да кажа, че пътеките, които изследвах, не си заслужаваха; те просто не ме удовлетворяваха. Нямах увереността, че ще ме отведат до мястото, където исках да стигна. Така че след повече от тридесет години търсене, което завърши с разочарование, бях объркана и не знаех какво повече да направя.

А това, което правеше ситуацията още по-непреодолима и заплетена, беше фактът, че според стандартите на американската мечта изглеждаше, че аз наистина съм преуспяла в живота. Бях си създала охолен живот, богат на преживявания и придобивки. Имах любов, прекрасно семейство, безброй приятели, собствен бизнес и много свободно време. Притежавах къща до езеро в планината; можех да ходя на море когато си поискам. Имах двадесет и шест годишна връзка с партньора си, изпълнена с любов и уважение, и след всичките тези години хората казват, че когато се видим с партньора ми, и двамата грейваме. Синът ми и аз сме много близки. Бихте казали, че имам всичко накуп: прекрасен другар, чудесен син, симпатични кучета и красива гледка.

И все пак нямаше как да отрека, че копнеех за нещо повече. Болезнено го исках - по-широко разбиране, по-пълноценно изживяване на живота, нещо по-голямо и неопределимо. Хората се справят с този вид неудовлетвореност по много различни начини, минавайки през цялата гама на разрушението, от един крах към друг. Те пият, вземат наркотици, забъркват се в любовни афери, вманиачават се в работата си или тренират като луди. Опитах се да задуша моя собствен копнеж с живот в удобство и непрекъсната ангажираност. Дълбоко в себе си обаче усещах, че онова, което търся, ще намеря в самата мен, но продължавах да се надявам, че следващото ми начинание ще ми донесе търсеното удовлетворение. Най-накрая преследването на успеха започна да изглежда като безкрайна поредица от цели и аз се отегчих да ги преследвам една по една.

Не само се отегчих, а се чувствах и виновна, защото, въпреки че имах всичко, което исках, никога не бях напълно удовлетворена. Това ли беше наистина всичко, което трябва да се изживее?

В добавка към скритото безпокойство и неудовлетвореност моят охолен живот си имаше и цена: хроничен стрес, умора, засилена функция на щитовидната жлеза, безсъние и придружаващите ги предписани лекарства.

Започнах да се питам как така успях да създам за себе си красив живот отвън и въпреки това вътрешният мир, безусловната любов и себепознанието ми се изплъзват. Винаги съм била положително настроен, деен човек, който кара нещата да се случват. Никога и за нищо в живота си не обвинявах Бог или вселената. Но започнах да се чудя дали беше възможно да контролирам живота и съдбата си по много по-значим начин. Дали изобщо е възможно за един обикновен човек да се освободи от невежеството и да постигне духовна реализация, любов и самоконтрол? Може ли човек да живее в постоянно духовно блаженство?

Тази книга разказва как се случи да прекарам известно време с индийския мистик и йога учител Садгуру и как в процеса на изследване на въпросите за живота, смъртта и съдбата открих, че истинската и трайна духовна трансформация не само е възможна за мен, но и се превръща в истинска реалност. Няколко години след първоначалната му поява в живота ми Садгуру остана с мен за една седмица в къщата ми в планината.

В тази книга ние заедно с него ще осъществим едно необикновено пътуване. Променила съм много от имената на участниците в разказа, но думите на Садгуру и неговите удивителни истории са абсолютно истински и неподправени. Но първо нека бързо да пропътуваме виещия се, неравен път, който ме заведе до него, или по-точно казано - който доведе него до мен.

1.

Търсенето:

Една американска история

Изкачих най-високите върхове,

тичах през полята...

Бягах, пълзях.

Изкатерих тези градски стени

само за да бъда с теб,

но все още не намирам това,

което търся.

Боно/U2, 1987

Откакто се помня, съм търсещ човек. Преди не го знаех. Просто си мислех, че съм любопитна. Като дете не можех да понеса да нямам отговори на въпросите, които считах за най-важни: Откъде сме дошли? Защо сме тук? Как от семенцето израства дърво, а от дървото произлиза семенце? Как нещо изниква от нищото? По-късно въпросите се задълбочиха. Какво се случва, след като умрем? Има ли Бог или Създател? Какъв е истинският смисъл на моето съществуване? Изгарях от желание да разкрия всички тайни на живота.

Въпреки че религията и науката предлагаха обяснения на най-важните въпроси, тези отговори така и не успяха да ме удовлетворят. Никога не успях да заглуша питащия глас в себе си, който копнееше да знае все повече и повече.

Израснах в Лексингтън, Масачузетс, красив исторически град с величествена колониална архитектура, където къщите бяха разположени далече от пътя, по просторни, тучни, зелени морави. Това е богат град, с много деца и прогресивна, печелеща награди училищна система. Баща ми беше преуспял предприемач и бизнесмен: майка ми се занимаваше с домакинството. Училищата в Лексингтън се нареждаха сред най-добрите в щата, което е една от основните причини баща ми да ни премести там. Ако не искате да изпратите децата си в частно училище с пансион, тогава трябва да живеете в Лексингтън. Много харвардски професори, учени, инженери и лекари живеят там. Това е живописен исторически град в Нова Англия, хубав и спокоен.

Първата ми среща със смъртта беше в първи клас (преди да се преместим в Лексингтън. когато живеехме в Малден, Масачузетс). Спомням си, че това се случи в един красив и топъл слънчев ден през пролетта, когато идиличното настроение от новото начало след дългата зима беше помрачено от директора на училището, който влезе в нашата стая. Тъжно ни съобщи, че едно момиче от моя клас беше починало и никога вече нямаше да се върне сред нас. Аз дори не знаех какво означава „починало". Спомням си, че си мислех: Какво означава тя почина? Къде може да е отишла? Как може да изчезне оттук просто така? Как изобщо може да си отиде завинаги? Въпросите ме разяждаха. Никой, включително и родителите ми (за които се предполагаше, че трябва да знаят всичко), не можеше да ми отговори задоволително.

По някакъв начин, нямам представа как, тъй като беше доста далече от района, в който живеехме, аз открих къщата на починалото момиче. Успях да стигна до нея. въпреки че трябваше да стоя близо до дома, за да чуя майка си, когато ме повика. Беше традиционна къща на два етажа, в стила на Нова Англия, бяла, облицована с дъски, с черни капаци. Забелязах синьо момичешко колело, марка „Швин", с кошничка отпред, което беше облегнато на една от стените на къщата. Зачудих се дали не е нейното. И двамата родители на момичето си бяха у дома, което ме учуди, защото баща ми никога не си стоеше вкъщи през деня. Те бяха също толкова изненадани, че ме виждат, но ме поканиха в къщата. След неколко минутен разговор родителите ми показаха стаята на дъщеря си. Странно е усещането да влезеш в стаята на починал човек. Беше боядисана в бяло, а леглото беше с розово покривало, което си подхождаше с пердетата на волани в бяло и розово. Огледах играчките й, куклите, игрите, плюшените животни, всички подредени прилежно по рафтовете. Имаше и няколко плюшени животинчета и кукли, които лежаха на възглавниците върху леглото. Вратата на гардеробчето беше отворена, като че ли тя току-що си е извадила роклята за училище.

Стоях там и разпитвах родителите на момичето за всичко, за което можех да се сетя. Със сигурност те биха могли да ми отговорят какво й се беше случило и къде е отишла. В края на краищата нали бяха нейни родители. Дори не си спомням какво точно съм ги питала и какви са били отговорите им. Помня, че бяха много мили с мен и се радваха на присъствието ми, но в цялата къща се усещаше някаква огромна празнота, като че ли в нея имаше голяма черна дупка. Опитваха се да ме задържат, като ми предлагаха да хапна и да пийна нещо, питаха ме дали искам да погледам телевизия. Изпитвах съжаление към тях, но беше започнало да се смрачава и щях да си навлека големи неприятности, ако не се приберях навреме у дома. Не открих никакви отговори в къщата, само огромна празнота, загуба и мъка.

При следващата ми среща със смъртта бях на десет години. Почина дядо ми. Баба и дядо живееха близо до нас и тъй като единственото занимание в живота ми през този период беше да играя и да се забавлявам, винаги се промъквах незабелязано или напълно избягвах да минавам покрай тяхната къща, защото дядо всеки път ми представяше безкраен списък с поръчки, които трябваше да изпълнявам. После почина. Чувствах се ужасно само при мисълта, че толкова пъти съм пропускала срещите си с него. Спомням си, че дори и едва на десет години не исках да изживея живота си така, че да съжалявам за нещо, което съм направила или не съм успяла да свърша. Започнах да осъзнавам мимолетната, вечно променяща се същност на нещата.

Тези преживявания възпламеняваха и подхранваха любопитството ми. Често размишлявах за смъртта. Тя не ме отчайваше, не ме потискаше; просто бях заинтригувана и изпълнена с напрежение.

С годините четях ненаситно. Четях философия, спиритизъм и всичко, което можеше да предложи обяснение затова, което се случва, когато умрем. Търсенето на отговорите за живота се преплиташе и с желанието ми да стана нещо повече от обикновен човек. Със сигурност смисълът на живота не беше само да се родиш, да пораснеш, да работиш, да се храниш, да спиш, да печелиш пари и след това да умреш. Докато четях, открих примери за хора, които бяха нещо много повече от нас. Прочетох онова, което са казали Исус, Буда и Конфуций. И не спрях дотам. Четох за окултизма, парапсихологията и магиите. Четях всичко, което предлагаше обяснения отвъд науката. Изключително много се запалих по това, което казват учителите от различни традиции. Исках да зная това, което те знаеха, и как са стигнали до него. Исках да разбера как са станали учители. Дали се бяха родили по-различни от мен?

Всички живи хора, които срещах, докато бях малка - чрез книгите или лично, по-скоро само предаваха онова, на което ги бяха научили или което бяха чули или прочели, а не това, което самите те са преживели. След много години на търсене започнах да се страхувам, че ще умра, без да съм достигнала до истината. Това най-много ме притесняваше и объркваше, защото ме смятаха за будно дете. В училище бях включена в програма за надарени деца. Влудяваше ме мисълта, че ме считаха за умна, а аз не можех да намеря отговорите за себе си.

В същото време таях слабата надежда, че ще открия отговорите, когато умра. Може би за да научи, човек трябва да умре. Но чакайте, мислех си, вероятно има нещо още по-лошо - човек може да умре и пак да не узнае отговорите. Не спирах да се питам. Защо не мога да разбера истината за живота, докато все още съм жива? Исус и Буда със сигурност, изглежда, са я знаели. А са живели преди толкова много години. Струваше ми се, че всеки, който е знаел нещо, отдавна е мъртъв - и не говореше.

И тогава се случи нещо странно! Когато бях на петнадесет години и си стоях вкъщи болна от грип, пред входната врата се появи една книга с листче, на което пишеше: „За Шерил". Никога не бях ходила в книжарницата да търся тази книга, дори не знаех за съществуването й. Но изведнъж, бум! Ето я, по някакъв ма­гически начин се появява пред вратата ми. Никога не успях да разбера кой я беше оставил, но бях щастли­ва, че го е направил.

Тази книга беше по-различна от всички други, ко­ито някога бях чела. Тя беше за йогите от Изтока, за пътя на йога и докъде можеше да отведе някого, за да може да достигне целия си човешки потенциал. Това беше напълно непозната за мен територия. Бях се за­познала преди това с Хатха йога и тя просто напом­няше за серия от разтягащи упражнения, които под­държат гъвкавостта на тялото. Тази книга обаче раз­казваше за един мистик от Индия и как йога беше трансформирала него и други хора във високо еволю­ирали, само реализирали се човешки същества. С из­ключение на древните учители като Буда и Исус, кои­то отдавна бяха мъртви, никога преди това не бях чу­вала за нещо подобно.

Книгата беше Автобиографията на един йогин от индийския мистик Парамаханса Йогананда. Благодарение на Йогананда аз открих името на свободата, която търсех: самореализация. Самореализацията, ко­ято се нарича също и просветление, беше обяснена ка­то познание за собствената ни истинска същност отвъд всички илюзии. Звучеше така, като че ли ние всички, колективно, страдахме от нарушено възприятие на реалността, мислейки си, че сме разделени от всички и от всичко, докато в действителност всички сме една енергия. Айнщайн също споделя тази концепция. Неговите думи са: „Всяко човешко същество е част от цялото, наречено от нас вселена: част, ограничена във времето и пространството. Самият човек има свои преживявания, мисли и чувства отделно от останалите, нещо като оптическа заблуда на съзнанието му. Тази заблуда е вид затвор за нас. Наше за­дължение е да се освободим от този затвор…“. И допълва: „Реалността е само една илюзия, макар и доста упорита илюзия".