IX. Женидба на Талатина крале со керка на Китическа крале.

Талатина краля иска шедба да се шета,
Шедба да са шета, любу да си тера;
Нийде си гу любу не харесува.
Та ми исходи утъ край на край земя-та,
Ми утиде и на Китическу широку поле; 5
Тамъ си имаше ду стара града,
Талатина иска в' града да си флезе.
Белки таму любу си найде,
Любу що да си е спроти негу!
Той си през гулями порти флява, 10
Гулями порти му са затваретъ,
Не му даватъ в' градо да си флезе.
Чудилъ са е Талатина що да прави,
Що да прави що да стори?
На ум си са науми да си копне бърза коня, 15
Да гу копне високи дуваре да прихрипне,
На Китическа столнина да си иде,
Чи си таму има моми най-убави;
Белки и той мома си хареса,
Чи му са е вейке ергенлакъ дудялу. 20
Та си копна бърза коня,
Коня си са мъчи високи дуваре да прихрипне,
Ел' си не може не да утстъпне.
Разеди са Талатина краля,
Та си обзе ду негува длега камшика, 25
Бърза коня да си бия,
Високи дуваре да си прихрипне:
Той гу бия коня си сълзи рони,
На Талатина си вяли говори:
»Що ма, Талатине, мой ступане, бияш? 30
Язъ си имамъ юнасту надъ коне-ту,
Кога си с' мои криля фъркнехъ,
Дуръ на синю небе си хрипкахъ,
Ами сега що да праве?
На Китическа града на връхъ дуваре-ту 35
Си седетъ ду две Юди Самувили,
Тие си ми не даватъ,
Ду високи дуваре да си прехрипна:
Едната си ми очи заблескува
Со нехини ду две слънчовити очи, 40
Друга-та си в' ръки тищи златни сряли,
С' тяхъ са мъчи да ма усрели.»
Подрукна са Талатина краля:
»Ой вия, ду две Юди Самувили!
Язъ братъ да ви самъ вия мои сестри, 45
Лю си излезите утпрешъ меня,
Да ва виде да ма видите;
Та немой си моя коня запирайте:
Язи или в' градо ща си фляза,
Или утъ желба ща си умра, 50
Чи ми са е вейке ергенлакъ дудял:
Може тука да си има мома спроти меня?»
Речь-та още не отрече,
Две Юди си утпрешъ негу излязоха,
Утъ образъ хми ясну слънце грееше! 55
Низъ челу хми звязди трепераха!
Коса хми са пу земя влачеше!
Лю какъ си ги виде Талатина краля,
На нег' си вяли ютговори:
»Лю таква мома да си найда, 60
Та ща заборе сички мои мъки,
Що сам теглилъ кога сам земя шеталъ,
Да си терамъ мома спроти меня.»
Юди си му велетъ и говоретъ:
»Ой ти, Талатине, млада краля! 65
Да си флезешъ в' тоя стара града,
Ща си найдешъ мома още по-убава!
Китически краль си има една керка,
Една керка що я на дюня нема,
Ел' си в' негува сарае има чешма варувита, 70
Що си е утъ мермер исдялана,
Вода хи е студна кату дибела леда;
Лю кой си утъ тая вода пия,
Бива кату конь що е най-фъркат!
На чешма си излява ду люта змия, 75
Люта змия с' две глави с' две опашки,
Та не дава никой вода да си пия,
Ниту на чешма да си иде;
Лю кой иде слябъ си бива!»
Краль си е искаралъ ду млада теляла, 80
Да си личи низъ стара града:
»Лю кой юнакъ са наемне да убия тая змия,
Той ща земе кральска мома;
Я' кой не ще може змия да убия,
Негу на змия ща си фърлетъ, 85
Курбанъ тия да гу изяде.»
Ти си, Талатине, юнак надъ юнаци,
Лю какъ ще чуешъ млада тиляла,
Чи си така низъ стара града личи,
Ща си идешъ змия да погубишъ; 90
Ел' си толку юнасту немаш.
Аку хи глава присечешъ,
Намясту две ща хи излязатъ!
Аку хи опашка присечешъ,
Намясту хи четри ща излязатъ; 95
Та тебя младу ща си фърлетъ,
Курбанъ змия да та изяде.
Затова си нее порти заторихме,
И тоя бърза коня си запираме,
Немой ти в' стара града да си флезешъ, 100
И в' негу младу още да погинешъ.
Нее с' той си татку бяхме знайни,
Та си тебя пожелихме,
И си дойдохме да ти кажеме;
Та аку си себя не желишъ, 105
Флези в' градо мома да си терашъ.»
Талатина краля как си Юди дучу,
Хми вяли ютговори:
»Братъ да ви сам, Юди,
Братъ да ви самъ сестри да ва имамъ, 110
Лю да си ми вярну кажете,
Какъ да си обия тая люта змия,
Та да си зема тая кральска керка,
Чи ми са е вейке ергенлакъ дудял;
Сичка земя сам исфодилъ, 115
Мома спроти меня не си найдохъ;
В' стара града мома спроти меня има;
Или тая мома ща си зема,
Или тука младу ща си погина;
Какъ самъ ут моя кральщина излялъ, 120
Тъй на кральщина не са вращамъ.»
Юди си му вялетъ и говоретъ:
»Е бре, Талатине, млада краля!
Малку си си на години,
Я' си имашъ умувита глава; 125
С' насъ са братъ побрати,
Та ни сърце усрели;
Нее вярну ща ти кажеме,
Какъ да си тая люта змия убияшъ,
Лю и ти насъ дарба да даришъ. 130
Кога през порти с' невяста заминешъ,
Да си рукнешъ и да си подрукнеш:
Чуете ли, ду две Юди, мои сестри!
Лю де да сте тук' да сте;
Моя любу тенка дарба да ва дари, 135
Тенка дарба купринена махрама,
Шо си га я сама на разбой клала.
Закълни са на тоя Бога и на тоя майка,
Чи това ща сторишъ,
Кога през тези порти поминешъ, 140
Силна свадба малку да запрееш
И насъ дарба да си даришъ.»
Талатина краля клетва са закле,
Люта клетва на негува Бога
И на негува стара майка: 145
»Аку, вяли, свадба не си запремъ,
Невяста вазе дарба да си дари,
Моя Бога младу да си ма погуби;
Моя стара майка да си ма не дучека.»
Юди си му велетъ и говоретъ: 150
»Е бре, кралю, кога идешъ на варувита чешма,
Тая люта змия да убияшъ,
Да са соблечешъ голъ голнетичек,
Какъ си утъ майка паднал;
Саму земи тоя отрувита срела, 155
Та кога си при змия идешъ,
Немой змия пу глави да удришъ,
Ниту пу глави, ниту пу опашки;
Лю си гледай да я усрелишъ в' сред сърце-ту;
Лю как ще си я на сърце усрелишъ, 160
Тя ща са фърли ф' вода варувита;
Лю ти да не хи дадешъ,
Да са умия ф' вода варувита,
Чи ща си сърце излекува,
Та тога тебя младу ща погуби; 165
Лю я грабни та я утъ земя фърли,
Земя ща са расзине та ща си я погълне;
Тога ти кральска мома ща си земешъ.
Яхни сега тоя бърза коня,
Та си ходи скору змия да убияшъ. 170
Лю гледай, що са си фтаксал да не забуришъ!»
Талатина краля яхна ду негува бърза коня,
Та утиде при Китическа краля,
Му вяли ютговори:
»Язи, кралю, на змия дохакъ ща си дойда, 175
Лю си искамъ да ми дадешъ тоя керка,
Да си биде моя първу любу.»
Краля си му вяли ютговори:
»Гледай, млада кралю, змия да погубишъ,
Та яз моя керка ща ти дамъ 180
Да си биде тоя първу любу;
Лю аку не си змия погубишъ,
Тебя на змия ща си фърлимъ,
Курбанъ тя да си та земе.»
Талатина краля ни постоя, ни почака, 185
Са соблече голъ голнетичакъ,
Какъ си бе утъ майка падналъ;
Си зе и негува отрувита сряла,
Та си утиде на чешма варувита.
Още утъ далеку на сърце си змия усрели, 190
Не хи даде баремъ да са помърда,
За седемъ опашки си я грабна,
Та я фърли утъ високу на земя-та,
Земя си са расзина и си змия погълна!
Как си виде Китическа краля ду негуву юнасту, 195
Облече гу с' дрехи голи сарманлии,
И си кладе тилялъ да личи низъ стара града,
Чи той свадба ща устори;
Да са собератъ малки и гулями,
Негува керка да си испратетъ. 200
Та са собраха маки и гулями,
Излязоха да испратетъ кральска керка.
Извадиха млада невяста:
Утъ образъ хи угрялу ясну слънце!
На раму хи има месечина! 205
На челу хи дребни звязди!
Вейке дойдоха ду високи порти.
Прирукна са Талатина млада краля:
»Ой вие, сестри, ду две Юди Самувили!
Каде да сте да ми дойдете, 210
Да си видите моя първу любу,
И да си ва тенка дарба дари,
Тенка дарба купринена махрама.»
Лю гу чуха Юди и си дойдоха.
На невяста си дувакъ уткриха, 215
Да си видетъ нехинуту бялу лику:
Как уткрихга куприненъ дувакъ,
Утъ образъ хи угря ясну слънце!
На Талатина си вялетъ и говоретъ:
»Ой ти, Талатине, млада кралю! 220
Любу ти е млогу убаву!»
Тога вяли Талатина краля:
»Ой ти, любу, първу любу,
Искарай си ду две купринени махрами,
Да си даришъ мои сестри Самувили.» 225
Искара си ду две купринени махрами,
Та си дари ду негуви-те сестри;
Юди си я дариха пу десетъ алтане,
И хи вялетъ и говоретъ:
»Лю на що кладешъ тези алтане, 230
Сичку алтане да си бива!
Тога си Талатина краля на негува земя утиде,
Та устори силна свадба.
Това е Талатина краля усторилъ,
И е устанала да му са пяе тая пясна.